Ако трижди в едно лято апокалипсис затъмни небето, по волята на Тангра мъж като жена ще трябва да зачене. Избраният пожертван ще запре ръката на съдбата; ако ни едного не го стори, и този свят ще свърши в пламъците, от които е започнал. Думите са древни, по-стари от Старата Майка, на повече лета от буквите в свещените свитъци на Аутомата Импозанта. Какво означават, да зачене мъж – как? – мърмори Телериг, докато се провира измежду хората в смълчаната тълпа. Тези думи – какво са те? Предричане, пророчество, прокоба? – предхождат и Сенчен, и Урвич, и Мъртвилото отвъд, и самата Велика България. Ще се разбере, кръстосва пръсти […]

Her name is old, a living thing, a thing with teeth and breath
With blood as cold and lethal as an ancient curse of death
She walks the streets, the concrete bones of this forsaken place
Forgotten by the stars

Like all of us, the souls trapped here in bleak eternal night
The city cries with grim torment, its howls spreading fright
And fear in the minds of those, ill-starred enough to face
Her blood-streaked, heavy scars

Приятелска усмивка, честно лице, протегната ръка. Слейн нямаше какво да губи.

Разбра грешката си още същата нощ след като стражите в ИгЛира му се изредиха за добре дошъл и се изплюха в лицето му, един по един.

– Какво те измъчва, саяни? – нерядко се чуди Лиал, преселник от Пресъхналите Земи с когото споделят стая. – Храна? Имаш храна. Вода? Имаш вода, истинска. Облекло. Подслон. Прохладна градина. Слава, призвание. Не си ли най-търсеният сред нас?

Слава, наистина, изсмива се Слейн.

Дупката размахваше чуканчетата на отрязаните си ръце и крака, изкривила уста в безмълвен писък, докато Брет режеше ненужното месо на клитора и срамните ѝ устни.

– Премахват им гласните струни – обясни на петнадесет-годишния си син – но ако нямаш средства да платиш, останалото трябва да си го свършиш сам, затова гледай и се учи, защото след година идва времето да си купиш собствена Дупка.

*

her colours gone, her daylight drowned by waves of hate and pain
he broke her spine – is that a crime? his reasoning was plain
she crushed his soul, the fucking whore – a wound he must revenge
it’s not unfair to leave her there to dangle off the edge
with gouged eyes and torn insides and glass shards in her cunt
so she won’t dare a new affair, will dread his anger’s brunt

her light once bright was lost to sight, her spirit black and dead
in night’s warm hold, she paid pain’s toll and stood up stronger yet
the darkness held her inside a shelter and gave her ceaseless strength
now he must fear: payback is near, her bleak wrath at arm's length
her rage unlocked, she’ll chew his cock off while he screams and pleads
teeth flashing bare, she’ll bite and tear until her grief recedes

so – will he bother to hurt another, when stripped of all his might?
eye for an eye: the only time when two wrongs make a right

I seek the divine,
God or Satan’s advice
To ask them for answers
In this sickening place

(A place called life, that is)

I’d ask them a question,
Voice my sorrow and pain
Why do I have to continue
To suffer, ache, go insane?

(To which they’ll probably laugh)

To live is to fight
A constant battle with life
To breathe is to struggle
Under hardship’s cold knife

(Let me die, let me die, let me die)

Whatever words of wisdom
They may deem most fit to say
– seek meaning within, your fate is yours to define or something along these lines… –
Will mean nothing; I’ll pray
The only prayer I know

That goes
Let me die, let me die, let me die

шест-шест-пет гниещи душѝ
(ехо, ехото пълзи)
поглъщат светлина под наем
(кости, костите мечтаят)
с усмивка, врязана в плътта
(убий, изяж страха)
мъж без лице, лице без мъж
(кап, кап, ален дъжд)
те чака
(в мрака, в мрака, в мрака)
шест-шест-шест разложени душѝ
(ехо, ехото кърви)
пищят приветствия без дъх
(сълзяща, болна плът)
мъж без лице те чака
(в мрака, в мрака, в мрака)

Осветлението в ‘Камео’ примигна няколко пъти с началните тонове на (Don’t Fear) The Reaper и притъмня. Клиентите напуснаха масите си за да наобиколят подиума, където класическа тройка – блондинка, брюнетка и червенокоска – събличаха дантелените си рокли, извивайки се в ритъма на музиката.

Джак пресуши уискито си. Времето напредваше, а Тони го чакаше. Остави шепа монети за питието, побутна ги към бармана, поколеба се и отброи няколко банкноти отгоре.

– Червен дим?

Джак стисна устни. – Черен. Половин доза.

Не можеше да си позволи повече. По-голямата част от спестяванията му плати престоя на Тони в една от по-евтините болници в края на Брега, където не задаваха въпроси, нито пък уведомяваха служителите на реда ако пристигнеше пациент с прясна, кървяща рана отстрани на корема и липсващ бъбрек. Останалите пари отидоха за болкоуспокояващи и черен дим. Тони твърдеше, че димът притъпява болката по-успешно от всякакви лекарства.

Барманът кимна и изчезна зад вратата в края на бара.

Брюнетката и блондинката на подиума, вече напълно голи, се бяха сдобили с колани с огромни изкуствени пениси и помагаха на червенокосата да заеме удобна поза между тях. В тълпата наоколо няколко човека сваляха дрехите си и тези на най-близкостоящите. Вляво от Джак мъж на средна възраст в черен костюм и вратовръзка качи момиче – дали имаше осемнадесет? – с къса розова рокля върху барплота и зарови глава между краката ѝ.

trapped in my own private darkness
a second skin that’s hard to breech
the flash of light on the horizon
becomes impossible to reach
under the weight of countless sins
I walk my endless lonesome shore
here nothing ends; nothing begins
and nothing matters, not at all
I simply wait for the light to die

Кървави съсиреци плуваха в коктейла от пот, сълзи и слюнка, разреден с бледа урина. Побутнах го по полирания плот към оплешивяващия костюмар, който точеше лиги от другата страна на бара.

– Най-висококачествената Болка, господин де Мевиус.

Бърнард де Мевиус Старши вдигна чашата към светлината и я разклати. Слузестата утайка на дъното се разсея и се смеси с останалите течности.

Наведох се към него. – Този път имаме много специална съставка за Вас. Гарантирам Ви, че изживяването ще е по-силно от всякога.

– Събрани сме тук днес за да дадем на грешните полагащото им се – започна свещеникът зад високия амвон. Въодушевените възгласи на тълпата долу прераснаха в писъци когато таванът над главите им се срути под потоци горяща лава, но не за дълго – скоро напевът на свещеника се издигна над съскането на огъня и воплите на последните умиращи заглъхнаха.

Исани отмята одеялото, прокарва показалец по голите гърди на Астроф, надолу по мускулите на корема му към издутината в панталоните му; навежда се за да потърка устни в твърдия му член през плата. Астроф промърморва нещо в неспокойния си сън. Слаба светлина си пробива път през сивкавата мъгла отвън, стелеща се по решетките на прозорците. Валяло е докато са спали. Обикновен, бистър дъжд. Ще е безопасно да излязат на лов тази вечер.

Но дотогава остават няколко часа, а Исани има по-важна задача.

Страшните ми разкази в 2 изречения този месец бяха повече забавни, отколкото ужасяващи, но със следващите ще компенсирам пропуснатия мрак.

*

В полумрака на притихналата стая, Д.Д зарови пръст в носа си в упорит опит да изчопли засъхнал носен секрет, заседнал дълбоко в най-горната част на лявата му ноздра. След цяла вечност успя да извади парче луминесцентна зелена материя, която прогори нокътя му и стъклото на масичката пред него, и тогава, тогава го осени прозрение свише: животът му бе на път да се промени - не знаеше как и защо, но възнамеряваше да се възползва по всички възможни начини от новопридобитата си сила.

Тъмна поезия

Стоновете на мъртвите отекваха изпод кръстовете, разпръснати през пустинята. Монотонното кап-кап-кап на кръвта, стичаща се от колосалното разпятие в средата на небето, пронизваше мозъка на Роуина със всяка измъчена стъпка.

Облак мутирали трупоядни молци изпърхаха наблизо в падащия здрач. Повей пясъчен прах удари лицето ѝ. Стисна очи.

Извади манерка под опърпаното си наметало и отпи глътка мътна, застояла вода. Напуканите ѝ устни потрепераха.

–Лорд С., правя го за теб, Лорд– прошепна нагоре към дървената фигура. –За да намериш покой.

‘Клиторът е звънеца на Дявола и ако го натискаш, Рогатият рано или късно ще отговори,’ обичаше да повтаря лелята на Елиса всяка вечер докато навиваше косата ѝ на ролки преди Елиса да се шмугне в студеното легло.

Леля Астрид. Името ѝ подхождаше – висока, костелива жена с още по-костелив характер. До деня на смъртта си държеше Елиса под строг контрол. Определяше дневното ѝ меню, избираше дрехите ѝ, местата, които да посещава, заниманията ѝ.

Шест месеца след погребението Елиса още не можеше да се отърси от чувството, че леля ѝ я наблюдава с присвити очи и чака да стъпи накриво. Сякаш покойната щеше да се върне от отвъдното ако Елиса направеше дори една грешна стъпка.

Първият разрез е специален.

Дългият миг на очакване кара коленете ти да омекват. Тръпката в стомаха при гледката на мъжки китки, приковани към стената, те вади от равновение. Слабата светлина на следобедното слънце озарява златиста кожа под остатъците разкъсани дрипи - кожа, съвършена, гладка, непокътната. Засега.

Докосваш ножа, първо нежно, после увиваш пръсти около дръжката с умерен захват, точният натиск за да го накараш да ти се подчинява.

Ромонът на градските фонтани заглъхна под ехото от ботушите на Егар по калдъръма. Каменните сгради излъчваха остатъците от дневната горещина – но не за дълго: хладината на здрача се разстла като черна мъгла след оттеглящото се слънце и Егар ускори крачка в надпревара с времето.

Денем или нощем, преходът през мъртвите енории на Некрополиса го караше да се оглежда, нащрек за неочаквано присъствие, за прикрит вопъл, стенание на Нежив. Срита случаен камък със сподавен ропот. Проклет да е градът, проклета и работата му, трижди проклет късметът му да се озове в капан, затворен в този забравен от Бог открит гроб за години напред. Стисна сребърния кръст, висящ на верижка около врата му и го вдигна към устните си.

Парещата течност цвърчи върху кожата ми; миризмата на топяща се плът ме задушава. Затварям очи докато киселината облива голото ми тяло: ще горя, ще търпя, ще се пречистя - защото отворих грешната Врата с грешния Ключ и мръсотията на низките душѝ в гнилия ви свят ме убива.

–Скоро ще е.– Полковникът угаси пурата си и посочи място на картата, където извираше една от по-пълноводните реки. –Готови за защита. Ще дойдат от тук. Винаги идват от тук.

Полковникът не можеше да потвърди със сигурност откъде ще пристигне врага. Можеше само да предаде информацията, научена от древните архиви. Огледа събралите се войници в белите им униформи. Всички, с малки изключения, щяха да срещнат смъртта си в близките седем дена, а за оцелелите врагът щеше да се завърне след месец.

По-добре да не знаят.

Всеки път, когато стигам дъното, решавам, че животът не може да ме засмуче по-надолу - и винаги греша. Мислех, че е невъзможно да паднеш повече от това да спиш в подлезите и да просиш за храна, но о, да възможно е: разбрах го щом си намерих работа в съмнителен клуб, където сервирах на посетителите собствената си кръв, урина и други телесни течности - дори това не беше абсолютното дъно; щом прехвърлих 25 ме пратиха да работя в мазето и първият клиент посочи ръката ми: 'Кутрето, моля.'

Създаден за идващата благотворителна книга на Charity Bar Online ‘#НитоЕднаПовече’. Изображения: Midjourney (AI Art Generator).

Майлс оставя триона до другите инструменти върху олтара. Зад него Исус се усмихва от цветните витражи на прозорците, огрени от следобедното слънце.

Целува Ема по челото. –Имаш ли нужда от още малко време?

–Не– изхлипва Ема с половин уста, доколкото позволява паралитичния агент в кръвта ѝ. Кожените каиши, привързващи я към масивния дървен кръст, се впиват в предмишниците и началото на бедрата ѝ.

Бръмченето на звънец долетя откъм вратата на офиса, заедно с настойчив глас.

- Бързо. Трябва да ти покажа нещо.

Бош Кей хвърли картонената чаша с изстинало кафе в коша и разтърка очи. От ръкавите на ризата му го лъхна аромат на виолетки - омекотител или парфюма на жена му. Напоследък ги бъркаше, но му се гадеше и от двете.

The road begins where all else ends.
I don't walk alone. Pain is my guide; madness, my saviour.

В пролуката между каменните фасади на две къщи, Калида и Изидор с мъка сдържаха смеха си докато надничаха към старата книжарница, засенчена от островърхите куполи на БиблиоТех, чиито цветни стъкла пречупваха следобедното слънце под причудливи ъгли. По калдъръмения тротоар пред сградата, двама Библиотекари обикаляха напред назад с нервно сумтене.

Единият разрови фугите около два камъка с острия връх на бастуна си.

–Никъде го няма. Трети монокъл– изпухтя. –Трети монокъл губя този месец.

Като придържаше черния си цилиндър, другият се наведе да изследва настилката.

Калида сключи пръсти около издирвания монокъл дълбоко в джоба на панталоните си и сръчка Изидор.

Генератор на идеи за следващото ви четиво.

Създаден за фейсбук групата 'Между редовете /Книжен бар/'.

Ехото на приближаващи стъпки отекна през двора на хана. Дарсел затвори кутията с инструменти, остави обратно на тезгяха счупената табела с абсурдното име ‘Източен Заслон, добре дошли’ и излезе да провери дали не е Сенли, който бе отишъл да изгори труповете преди около час.

Ръждясалата вътрешна порта хлопна зад гърба на двама имперски стражи в износени тъмносини униформи. Водеха прегърбен старец, загърнат в протрито наметало.

Пред тях, в посърналата трева до оградата, ново тяло лежеше до другите, разядени от кафяви и сиви петна. Дарсел стисна устни. Надявал се бе поредният мор да подмине Сенли. Щеше да е въпрос на време да порази и Дарсел. Ако не този мор, то следващият.

Върви без страх, защото Той отхвърля само онези, чиито намерения са егоистични.

В месинговото небе сред тежките облаци черепът на Лорд Спасител се извисява над Изолис. Кухите му очи я следят отгоре, докато носи новородения си син през изсъхналата, висока до кръста трева към Безкрайния Аквадукт. Под разпадащата се арка в най-близкия вход към моста, от дървени кръстове висят женски трупове в различни етапи на гниене. Вонята на разлагащи се тела обзема ноздрите на Изолис, задушава я.

Изброява няколко жени на ръба на живота, поемащи последния си труден дъх във влажната мъгла. Лицата им са забулени. Засъхнала кръв покрива дланите и глезените им, по-тъмна там, където ръждивите гвоздеи прорязват плътта. Като Изолис, и те носят празнични рокли от черна дантела и коприна, украсени с избродиран кафяв кръст на гърдите. Не разпознава нито една от тях.

От оскъдната информация, която Роан е събрал досега, ако Дакс и Арден са казвали истината, входът към Хейра е еднопосочен портал, а Филт е единственият град в този свят. Веднъж попаднал тук, няма изход - казаха. Наоколо и отвъд Филт се простира смърт: твърди скали, планини, лед и студени ветрове, духащи в безкрайни равнини; нищо друго освен пустиня на километри и километри, която завършва на брега на безименен океан, огромна шир от черна вода, простираща се от хоризонт до хоризонт. Повечето новодошли затворници намират смъртта си в снега, преди да са стигнали до стените на града. Никой не се интересува дали някой затворник може да опита да избяга, защото никой, бягащ от града, не е бил намерен жив. Наистина няма къде да се отиде. Няма спасение.

Дакс и Арден може да лъжат - но ако не лъжат? Тогава какво?

–Време е за приветствената реч, Роан– казва Дакс без повече увъртане. –Може би си свикнал да смучеш императорски кур, но мога да те уверя, че на Хейра не правим нищо с толкова висока класа. Тук никой не се интересува от жалкото ти съществуване. Ти си затворник. Не си скъпоценен домашен любимец, не си важен, не си нищо. Най-ценните ти активи са дупката и устата ти и за твое добро е по-добре да се научиш да правиш това, което ти се казва, без да вдигаш много шум, и да си благодарен, че не си оставен да измръзнеш навън в снега.

Вътрешностите на Роан изстиват и се разтреперват. Дакс продължава с напълно делови, всичко-е-това-което-е тон.

–Забрави за любимия ни император, нека се задуши в съня си и да умре най-мирно и спокойно. Няма да дойде за теб. Днес и утре принадлежиш на нас - а после на този, който те купи от нас. Най-добре е да си държиш устата затворена, да се подчиняваш и да угаждаш на собственика си. Колкото по-скоро приемеш, че тук нещата стоят така, толкова по-голям шанс имаш да оцелееш. Няма щастлив край. Ако успееш да доживееш достатъчно дълго, за да избледнее хубавият ти външен вид и да те сметнат за твърде стар за забавление на някого, ще прекараш последните си години, вършейки черна работа в мините или ще копаеш гробове край оранжериите, защото никой вече няма да има полза от теб.

–Добре дошъл в Хейра– добавя Арден.

Неписано правило: недостигналите пълнолетие стоят в предните редици по време на екзекуция. Зад тях – жените. Зад тях – мъжете. Зад тях – стражите в черните си униформи, готови да стрелят при най-малкия признак на безпокойство, обграждащи тълпата като овчарски кучета които вардят стадото.

Не е екзекуция; тази дума е остаряла, излязла от употреба, название което съм срещал само през последните няколко години когато започнахме да учим история. Спомен от безчовечно, свирепо общество което вече не съществува. Това – тази екзекуция – не е това което ще се случи днес. Правилният термин е изпращане.

Стоя в предната редица.