През очите на молците (Откъс)

Стоновете на мъртвите отекваха изпод кръстовете, разпръснати през пустинята. Монотонното кап-кап-кап на кръвта, стичаща се от колосалното разпятие в средата на небето, пронизваше мозъка на Роуина със всяка измъчена стъпка.

Облак мутирали трупоядни молци изпърхаха наблизо в падащия здрач. Повей пясъчен прах удари лицето ѝ. Стисна очи.

Извади манерка под опърпаното си наметало и отпи глътка мътна, застояла вода. Напуканите ѝ устни потрепераха.

–Лорд С., правя го за теб, Лорд– прошепна нагоре към дървената фигура. –За да намериш покой.

За Лорд С., за последните обитатели на Блиграв, за да създаде нов живот в изстрадалия свят. За себе си.

Тъмночервените капки под разпятието се събираха в локвички и попиваха в студения пясък. Роуина потопи пръст в кръвта. Начерта кръст на челото си – бъди с мен, Лорд – преди да продължи към хоризонта, където ято молци кръжаха над далечния силует на застинал влак.

Близо. Нямаше представа колко път ѝ остава, но ускори крачка докато разпятието не остана зад гърба ѝ, и само сянката му пълзеше по ниските дюни.

Осветени от мъждивата светлина на еволюирали тръни и мъхове, растящи между тях, релсите започваха от нищото. От проядените скелети на вагоните, счупени прозорци зееха в пустошта като хищни разтворени челюсти. Сред избелелите графити, изрисувани върху ръждивите ламарини, изпъкваше надпис: ‘В година 494 след раждането на новия свят Лорд С. умря за да ни спаси.’
До него някой бе написал, ‘Ние също ще умрем’, а друг го бе задраскал за да добави отгоре: ‘Няма’.

Писъкът на лешояд долетя откъм вагоните.

–Махай се– размаха ръце Роуина, въпреки че птицата звучеше от разстояние. –Тук няма нищо за теб.

Трепкането на пламъци отдясно притегли вниманието ѝ.

На около метър от релсите, увити в стари парцали, две жени ръчкаха малък огън, от който се носеше задушаващият мирис на печени гъби.

Едната нададе вой към Роуина. Жилките на черно-лилави вени пресичаха сивкавата ѝ кожа. Скованите ѝ движения напомняха за изкуствен човек, човек-машина от древните движещи се картинки, според които бъдещето изобилстваше от такива. Роуина изсумтя – при грандиозните предсказания на предците за наличието на неестествен живот, едва ли бяха предполагали, че след няколко века подобна съдба ще сполети всеки, без изключение.

Направи кръстен знак за поздрав и махна към сивата фигура. –Мъртва е, сестро. Погреби я.

–Погребана или не – каква е разликата?– Живата отметна качулката си. Струпеи покриваха плешивия ѝ скалп. Посочи черните кичури на Роуина, подаващи се изпод кърпата на главата ѝ. –Щом настояваш, дай ми косата си, и ще заровя и теб като дойде времето. Ако съм още тук.

–Не съм дошла за това.

Разказът е публикуван в хорър антологията ‘Хорър дизайн: Повече от мрак’ от издателство Лит Дизайн. Вижте подробности тук.