Тежестта на пръстена му: Глава 2

Никой не охранява портите на Филт. Роан и похитителите вървят безпрепятствено по тесните улички, осеяни със сиви каменни къщи с шистови покриви. Малкото хора, минаващи покрай тях, сгушени в тежките си наметала, не ги разпитват, не им отделят и поглед, докато влизат в пустия градски площад.

От оскъдната информация, която Роан е събрал досега, ако Дакс и Арден са казвали истината, входът към Хейра е еднопосочен портал, а Филт е единственият град в този свят. Веднъж попаднал тук, няма изход – казаха. Наоколо и отвъд Филт се простира смърт: твърди скали, планини, лед и студени ветрове, духащи в безкрайни равнини; нищо друго освен пустиня на километри и километри, която завършва на брега на безименен океан, огромна шир от черна вода, простираща се от хоризонт до хоризонт. Повечето новодошли затворници намират смъртта си в снега, преди да са стигнали до стените на града. Никой не се интересува дали някой затворник може да опита да избяга, защото никой, бягащ от града, не е бил намерен жив. Наистина няма къде да се отиде. Няма спасение.

Дакс и Арден може да лъжат – но ако не лъжат? Тогава какво?

Трепери в палтото си, което Дакс остави разкопчано като пореден акт на жестокост, по-скоро досаден, отколкото болезнен: с вързани зад гърба ръце Роан не може да се загърне дебелите кожи.

Въздухът има вкус на дим, чужд и остър. Дъждът, примесен със сняг, брули лицето му под тежката качулка, мокри дрехите му докато Дакс и Арден го водят към най-голямата сграда на площада – триетажна постройка, заобиколена от покрити аркади, предпазващи минувачите от стихиите. Малка милост.

Когато се приближават до помещение, приличащо на мрачна столова, миризмата на прясно изпечен хляб – домашен мирис, който не принадлежи на това място – е друг вид мъчение: всеки спазъм в стомаха му напомня, че не е ял нищо през двата дни, които си спомня, и бог знае колко време преди да пристигне в хижата. Отказаха му храна, защото “трябва да се научиш да пазиш наблюденията си за себе си” – каза Дакс, а в тона му се промъкна прикрита горчивина, и “не можем да хабим храна за теб, щом отказваш да признаеш мястото си”.

О, но знанието, че Роан е успял да засегне Дакс, да открие слабото му място и да го използва, за да му причини болка – или поне дискомфорт – е по-удовлетворяващо отколкото всяка храна някога би могла да бъде. В известен смисъл гледката как Дакс се опитва да запази безизразно лице всеки път, когато Роан умишлено задържа погледа си върху плоския дюкян на Дакс, е дори по-удовлетворяваща от физическото отмъщение, макар че ако му се даде дори половин половин шанс, ще накара и двамата да пълзят.

В столовата около десетина души седят мълчаливо около груби дървени маси. Всички са човешки мъже на различна възраст, с различни форми и размери, с хлътнали лица и посърнали от умора очи, с остригани до кожа коси. Носят прекалено големи за тях сиви дрехи с черни идентификационни номера, пришити на ръкавите. Никой не изглежда особено доволен да види Дакс и Арден. Роан получава няколко прикрити погледа и изненадани гримаси от двама мъже, седящи в задната част на стаята, но никой не казва нищо, нито пък установява зрителен контакт.

Кашестата смес, пълна с мазни буци, в купичките им мирише божествено.

“Ти.” Дакс посочва произволен млад мъж с черти, които с времето биха могли да станат красиви, ако не беше толкова слаб. Без да каже нито дума, мъжът поставя лъжицата си на масата, изправя се и навежда глава в очакване на инструкции. “Ще занесеш съобщение до всеки от Надзирателите. Кажи им, че имаме Атера за продан, смесена порода, бивш роб на императора, или поне така смятаме. Разкошен екземпляр, малко избухлив и неопитомен, но в отлично състояние.

Дакс избутва Роан напред, дърпа качулката му, за да открие лицето и косата му. Кожата на Роан се сгорещява под краткия проблясък на съчувствие, преминал през очите на младия мъж.
“Търгът ще се проведе тази вечер в Източната къща,” добавя Дакс. “По залез слънце.”

“Да, Страж. Атера, смесена порода, в отлично състояние, търг в Източната къща,” повтаря мъжът и отново навежда глава. “Още нещо, Страж?

“Заминавай,” маха Дакс. Мъжът грабва наметалото си от стола зад себе си и се втурва навън. Преди да е стигнал до вратата, останалите на масата се нахвърлят върху останалото от храната му и разделят оскъдните остатъци помежду си.

Арден се насочва към една от вратите между тезгяха за сервиране и голяма печка, а Дакс завлича Роан до една маса, сяда и му нарежда да коленичи до него.

“Ако помръднеш и пръст без разрешение,” казва Дакс, а гласът му отеква в столовата, докато хваща косата на Роан и навива няколко кичура около китката си в импровизирана каишка, “ще заповядам на всички тук да те изчукат на пода, докато не започнеш да крещиш, и после да те изчукат отново. Разбираш ли? Добро момче.”

Задавѝ се със собствения си език и умри, роден в канавката.

Роан мълчи.

Арден се връща с две димящи чинии с храна. Миризмите, богове – пресен хляб и масло, печени зеленчуци и месо, което Роан не може да идентифицира, но карат стомаха му да къркори. Роан би убил за една хапка. Само една хапка от този невероятен, божествен хляб. Дебелата коричка ще хруска под зъбите му, меката среда ще има вкус на топъл, пухкав облак върху езика му, а маслото… о, богове.

Кога последно е ял?

Възможен отговор го връхлита веднага.

“По дяволите, моля те, Роан,” пъшка Каел под него, гъвкавото му тяло заело поза на четири крака за Роан.

Сребърни свещници, обсипани с блестящи диаманти, хвърлят сенки, трептящи върху бледата кожа на Каел. Двамата се чукат между полупразни чинии и преобърнати чаши върху маса за хранене в огромна зала, драпирана с бяла коприна. Прозорци от пода до тавана разкриват изглед към зимна градина от замръзнали цветя и малки искрящи светлинки, разположени върху сребърни паяжини, които се простират между ледени скулптури на голи човешки мъже и жени, преплетени в различни еротични пози.

Роан хваща бедрата на Каел и го чука дълбоко. Силно и бързо и яко и о, толкова хубаво, дълбоко, по-дълбоко от всякога. Стегнатите, горещи стени, които се свиват около члена на Роан, тръпките, които разтърсват бедрата на Каел, нуждата, с която стене при всеки тласък: Роан няма да издържи дълго.

Той не иска да продължава. Иска го бързо и егоистично. Каел е негов, негов, за да го почита, да го експлоатира, да го осквернява, а мисълта да използва тялото на императора единствено като съд за своето освобождаване кара топките на Роан да се стягат.

Чиниите около тях тракат при всеки удар на плът в плът. Кочан печена царевица се свлича от едно зеленчуково плато и се търкулва върху покривката. Тласъците на Роан стават неравномерни, накъсани. Отдръпва се наполовина, удря Каел по задника, силно, и потъва обратно в хлъзгавата топлина.

“Още, моля те, моля те.” Каел стяга мускулите си около Роан, притиска се към него, опитва се да поеме целия му член вътре и, богове, това е прекалено много, повече, отколкото Роан може да понесе – стигнал е прекалено далеч за да направи нещо друго, освен да изругае, да се вцепени и да напълни Каел с гореща сперма.

Каел потръпва под него.

Задъхан, Роан дърпа главата на Каел назад за косата и забива зъби в шията му, с което си спечелва вик на изненада. Утре императорът ще носи знака на Роан.

Щипе зърното на Каел. “Какво би казал Върховният съвет, ако те чуеше в момента как върховният им владетел моли за кур като обикновена курва?”

“Моля те,” шепне Каел.

Роан излиза целия от Каел и вкарва два пръста в него.

“Смяташ ли, че заслужаваш да свършиш, Ваше императорско височество?”

Каел изхлипва. Красива гледка е, толкова съкрушен и безпомощен, че Роан отново се втвърдява, но не иска да се поддаде на желанието, още не. Иска да гледа как Каел се мъчи.

“Знам точно какво заслужаваш.” Роан целува врата на Каел върху следите от зъби, само за да го чуе как стене отново, и посяга към царевичния кочан, лежащ до коляното му.

Търкайки члена си в бедрото на Каел, Роан издърпва главата на Каел по-назад и захапва меката част на ухото му. “Вече ти е все едно, нали? Не ти пука какво ще влезе в теб, стига дупката ти да е пълна докрай.”

Той натиска царевицата в Каел.

“Какво правиш… о, богове, Роан, не мога да…”

“О, да, можеш. Ще поемеш всичко и всяка секунда ще ти хареса.”

Върхът на царевицата е малък, заоблен и влиза с един плавен тласък, но долната част е голяма колкото мъжки юмрук, все още топла, със стичащо се масло от нея. Роан я вкарва по-навътре в Каел, бавно, като внимава да не го нарани. Каел издава хленчещ звук, но не го моли да спре. Роан продължава, докато Каел не е пълен с царевица и потен, а бедрата му треперят.

“Ще ми позволиш да направя всичко с теб, нали – и ще ти хареса. Следващия път, когато събереш съветниците си за вечеря около тази маса, искам да си спомниш как те чуках на нея с царевичен кочан. Когато съблечеш онази твоя блудница, която наричаш императрица, искам да си представиш как си гол, как ме молиш и свършваш недокоснат за мен, как стенеш като пристанищна уличница. Притежавам те, Каел. Мой си.”

“По дяволите, да, по дяволите, Роан, моля те…” Гласът на Каел прекъсва; разтреперва се и свършва веднага щом Роан побутва царевицата малко по-дълбоко в него, преди да издърпа цялото стъбло.
Роан гали гърба и страните на Каел, докато дишането му се успокои. С пламнало лице, Каел се преобръща по гръб и придърпва надолу Роан в плътна прегръдка.

“Обичам те,” въздиша във врата на Роан. “Обичам те, обичам те, обичам те.”

Кожата на Роан проблясва в златисто.

Мамка му. Роан се нуждае от минута, за да се възстанови от интензивното видение. Сега не е просто гладен, ами и твърд. Прекрасно. Мести се от едно коляно на друго, опитвайки се да не привлече вниманието на Дакс или Ардън.

Какъв роб би си позволил да се отнася с господаря си като Роан?

Императорът обичал ли е Роан? Хората биха казали всичко в избик на удоволствие.

А Роан обичал ли е Каел?

Има ли изобщо значение това сега, когато е изхвърлен като безполезен мелез, оставен да страда и да умре заровен в шибаната купчина боклук на империята?

Пръстенът на палеца му се стяга, притиска кожата с неочаквана сила, толкова рязка и внезапна, че трябва да прехапе устни, за да запази тишина, но болката продължава не повече от удар на сърцето, шокът от нея е забравен, когато два чифта ботуши спират до стола на Дакс.

Пратеникът се е завърнал, придружен от огромен човешки мъж. Не, не просто огромен – колосален, достатъчно здрав, за да смаже човек с голи ръце, без да се изпоти.

Той се покланя леко на Ардън, на Дакс. Мътната дневна светлина, идваща от тесните прозорци, се отразява в бръснатата му глава. Богато украсени татуировки покриват дясната страна на лицето и шията му. Сивата затворническа униформа не скрива мускулестото тяло отдолу: жилести ръце, кръстосани върху масивен гръден кош, рамене, широки колкото Роан и Дакс взети заедно. На колана му виси верига с четири ножа и връзка ключове.

Изпраща въздушна целувка на Дакс. “Как си, красавецо? Животът се отнася добре с теб?”

“Нарик,” изсъсква Дакс в същото време, в което Ардън скача от мястото си, а белегът до устата му се оцветява в яркочервено.

“Внимавай, вредител,” изръмжава Ардън към звяра и слага ръка в жест на защита на рамото на Дакс. Дакс го отхвърля със свиване на рамене.

Отвсякъде около тях се надига приглушен шепот. Няколко мъже използват възможността да напуснат столовата.

Роан си отбелязва всяка подробност за по-късна употреба – да познаваш врага си е мъдро, но да познаваш врага на врага си е още по-мъдро, а Роан трябва да има някой друг трик, ако му потрябва.

“Моите извинения, Страж.” Нарик хвърля усмивка на Арден, която е всичко друго, но не и извинителна, пълна с изпилени, остри зъби. “Все да забравям, че Дакс вече е твой, не е един от нас.“

Без да обръща внимание на изсумтяването на Арден, Нарик вади лъскава метална карта с позлатени ръбове от джоба си и я вдига към Дакс и Ардън за да я разгледат добре.

“Прекратете търга. Надзирател Куент иска да подосигури Атерата за себе си.” Нарик слага картата на масата. “Ето. Надзирателят изпраща празно платежно нареждане, вече проверено и подписано. Няма да получите по-добро предложение от това. Условията са прости. Въведете произволно число, каквото искате – и Атерата си тръгва с мен.”

Дакс вдига картата и я върти в ръцете си, обръща я и още веднъж, след което отвива косата на Роан от китката си. “Каквото и да е число?”

“Да. Всякакво. Достатъчно, за да осигури и на двама ви подслон, топлина, храна, пиене, и най-доброто качество Червен Дим до края на дните ви. Достатъчно, за да си позволите да се сдобиете със свои собствени роби.”

Дакс и Ардън се споглеждат.

Ардън кимва. “Това беше доста бързо. Не е ли щедър надзирателят, Роан? Трябва да си поласкан.” Ардън махва на Роан да стане. “Кой би могъл да предположи, че Куент ще се заинтересува толкова от теб?”

Слава на боговете, неудобната ерекция на Роан, причинена от спомена за проклетия Каел, е изчезнала. Докато се олюлява на скованите си крака под бледосиния поглед на Нарик, оглеждащ от главата до петите, оценявайки покупката, Дакс пали цигара и инструктира пратеника да се върне и да каже на всички, че Атерата е продадена.

Едва когато Нарик хваща Роан за лакътя, за да го изведе навън, всичко става ужасяващо реално. Роан е продаден. Просто така. Продаден като месо или стока. Прекарал е последните два дни в сюрреалистична мъгла, твърде потопен в болка, за да мисли трезво, част от него очакваща да се събуди от кошмар, останалата част от него твърде притеснена какво мъчение ще измисли Дакс, молейки се да не се опитва да маркира Роан с нажежено желязо или нещо също толкова мъчително. Но няма да се събуди. Това не е сън. Нищо от това не е сън. Всичко е реално и се случва.
Роан принадлежи на някого, наречен надзирателя Куент.

Роан е забравил какво е ръцете му да са свободни.

Разтрива китките си, протяга пръсти. Не защото го болят – жиленето, оставено от въжетата, е изчезнало, сякаш никога не е било там – а защото може, наслаждавайки се на простата свобода да се движи, както си поиска.

Водата в мраморната баня е изстинала. Кожата му настръхва, когато излиза и посяга към една от хавлиите, наредени на ниска масичка до камината. Парфюмираният въздух му напомня за друго време, друго място. Друг живот, друг човек – само ако можеше да си спомни повече. Великолепната стая около него с полиран обсидианов под, високи огледала и изобилие от сребро и сив мрамор е толкова пищна, че би могла да принадлежи на двореца на Каел.

Подсушава се.

Контрастът между имението на Куент и останалата част на Филт го порази веднага щом Нарик наполовина го преведе, наполовина го повлече през тежките входни порти, през двора, фоайето, по няколко осветени от свещници коридора с високи тавани, преди да го заключи в банята, за да “изплакне мръсотията”. Топлата, ароматна вода накара кожата на Роан да се заблести в приятен нюанс на виолетово и дори успя да заглуши глада, разкъсващ корема му.

До сега.

Стомахът му се свива в нов спазъм, когато вратата се отваря с щракване и влиза Нарик, дъвчейки парче сушен плод, който мирише сладко и пикантно, не по-различно от раймбери. След него върви – слуга? роб? – който подава на Роан чифт меки обувки, още по-мека памучна роба и нищо повече, прибира мръсните му дрехи и си тръгва.

“Надзирателят Куент е готов да те приеме,” казва Нарик, все едно Роан очаква аудиенция с новия си собственик.

Да поиска храна ще е безсмислено. Вероятно ще получи шамар или юмрук в лицето. Роан преглъща слюнка и облича памучната дреха. Ще чака. Със сигурност тук хранят робите. Освен това никой не би похарчил такава прекомерна сума пари за роб само за да го остави да умре от глад… нали?

Нарик го повежда през друг коридор, покрай стени, обсипани с картини, някои от които два пъти по-големи от човешки ръст, изобразяващи Атера, изнасилвани от човешки войници в стоманени доспехи. Изкуството е от мрачно по-мрачно; Роан изтръпва – един красив Атера изглежда така, сякаш е на път да умре от рана в главата, но двама мъже с извадени членове чакат ред, за да го чукат до смърт близо до войника, който го убива. Друга картина показва група яркочервени Атери във вериги; крещят под камшика пред ликуваща тълпа. В слабините на Роан пробягва вълнуваща тръпка, но преди да успее да се запита за реакцията си, завиват наляво в следващия коридор. В края му Нарик спира пред масивни двойни врати, гравирани със сребърни инкрустации, и почуква два пъти, изчаква, след което ги бута навътре.

В огромната зала всички мисли напускат Роан, заменени от вече познатата сънна мъгла. Защото там, до стъклената стена, разкриваща суровата красота на заснежените планини на Хейра, облегнат в разкошно кресло със сгънати под него крака, с чаша с червено вино в ръка, с пепеляворуса коса, вързана на висока опашка, е Каел.

Как? Как е възможно това?

Каел не носи корона, нито бижута. Няма нужда. Интензивността в лешниковия му поглед, уравновесеността на богоподобно същество, което владее света и чиято дума е закон, излъчват сила, която кара всеки сантиметър от тялото на Роан да изтръпне.

Млад русокос мъж е коленичил в краката на Каел, гол и прикован към пода с дълга верига, пристегната около врата му. Държи главата си наведена, но наблюдава Роан под спуснати мигли.

Каел отпива глътка от виното си, поставя чашата на елегантната малка странична масичка и се изправя.

Нарик казва нещо, което не достига до ума на Роан. Каел отговаря с повдигната вежда. Минава цял миг, докато Роан схване смисъла. “Защо е облечен?”

Роан преглъща сухата буца в гърлото си. Хиляди въпроси избухват в съзнанието му, но след няколко опита единственото, което успява да отрони, е хриптящото: “Каел?”

Мъжът до стола вдига глава и се вглежда открито в Роан.

Лицето на Каел остава безизразно, после по чертите му се появява разбиране.

“А.” На устните му се появява намек за усмивка. “Казвам се Куент. Но разбирам защо би могъл да ме объркаш с императора. Честно казано, нямам нищо против. Приликата винаги е работела в моя полза.”

Това не може да е вярно. В гърдите на Роан се надига тъмна болка. Нима е полудял? Всичко, всичко в Куент е идентично с Каел: изнервящата смесица от жестокост и топлина в очите му, винаги присъстващата извивка на десния ъгъл на устата му, сякаш знае точно какво ще направят хората, преди още да са си помислили да го направят, високите скули, леко женственото излъчване, което му придава по-млад вид; Роан не може да открие разлика между тях.

“Ела тук и дай да те разгледам,” нарежда Каел – не, Куент – и краката на Роан се придвижват напред. Куент продължава да говори, но Роан може да се съсредоточи само върху шията му, където под лявото му ухо проблясва златна татуировка във формата на следи от зъби. Сякаш носи следи от ухапването, което Роан нанесе върху кожата на Каел в спомена.

Реално ли е това? Реално ли е нещо от това?

“Съблечи се, казах.” Повишаването на гласа на Куент стресва Роан.

Без да се замисля, сваля робата и я оставя да падне на пода.

Куент обикаля около Роан като купувач, оглеждащ кон на пазара.

“Добре,” промърморва той, “много добре.” Прокарва ръка по раменете на Роан, от ключицата надолу към пъпа му, разглежда императорския знак на бедрото му. “О, това е прекрасно.” Усмихва се, когато тялото на Роан реагира и променя цвета си. “Зеленото и синьото означават, че се чувстваш комфортно, нали? Приятно ти е, може би? Дали е защото ти напомням за Каел?”

Върховете на пръстите му са топли, докато се плъзгат по ребрата на Роан. На Роан му е трудно да остане неподвижен, не е сигурен дали иска да удари Куент в лицето, или да го хване за кръста и да го придърпа по-близо.

“Ти също ми напомняш за някого,” казва Куент с развеселена усмивка, докато се спира върху вдлъбнатината в средата на гърдите на Роан. “На брата на императора. Той има Атерианска кръв, също като теб.”

Вярно. Дакс и Арден бяха споменали Атера, полубрат: нещо, което Роан би трябвало да си спомня, след като е толкова близо до Каел – след като е бил толкова близо до Каел – но въпреки всичко не си спомня нищо такова.

Куент прокарва пръст по гърлото на Роан. “Вероятно дори прилича на теб. Познаваш ли го? Казват, че императорът го чука всяка вечер, а императрицата си затваря очите за цялата неловка афера. Вярно ли е?”

Умът на Роан се замъглява. “Не знам. Аз… не си спомням много от – отпреди. Преди Хейра.”

“Може би това е само дворцова клюка? Нашият император не би паднал толкова ниско, нали? Може би те е държал заради Атерианския ти външен вид, за да може да те чука и да си представя, че чука брат си.”

Идеята обръща стомаха на Роан.

Но звучи… правдоподобно.

Звучи сякаш може да е свързано с постоянната мисъл, която го тормози. Тази за… някакъв план? Задача? Всичко би му станало ясно, ако успее да се съсредоточи, да извика още спомени. Стига Куент да спре да говори.

“Бих го направил,” казва Куент и Роан примигва, опитвайки се да се сети за последното нещо, което Куент току-що каза. Нещо за това, че боклукът на един човек е съкровище за друг. “И ще го направя. Ще те чукам всяка вечер. Ах, нещата, които ще направя с теб. Ще забравиш, че някога си принадлежал на друго място, освен тук, при мен. В леглото ми.”

Потупва бедрото на Роан. “Но първо…” Маха към окования мъж. “Еск, защо не кажеш на госта ни кое е първото правило, което всеки трябва да научи щом се присъедини към уютното ни малко домакинство?”

“Да, Надзирател.” Еск поглежда Роан със съжаление. “Всеки получава урок за добре дошъл от Нарик.”

“Точно така, благодаря ти, Еск.” Куент се обръща към Роан. “Не приемай това по грешния начин – досега се справяш много добре. Въпреки това, което ми казаха за теб, изглеждаш послушен и смирен като повечето Атери. Но все пак,” вдига показалец, за да подчертае думите си, “ все пак трябва да се запознаеш отблизо с възможните последствия от лошо поведение, за да не посмееш никога да излезеш извън строя. Това е само за твое добро.”

Куент се оттегля на стола си, обляга се назад и посяга към виното си. Гали косата на Еск и кима в посока на Нарик.

Роан се стяга при докосването на ръка върху рамото му. Нарик го обръща, така че да са един срещу друг.

“Без лоши чувства, Атера.” Нарик се усмихва – тази ужасна, назъбена усмивка. “Само си върша работата.”

Не е много трудно да се досети какво предстои.

Роан не си прави илюзии. Нарик е твърде голям, твърде силен, самият му размер е смущаващ. Роан е замаян, отслабнал от глада и изтощението.

Когато се случи, няма как да го спре.

И се случва.

Без предупреждение, твърдият юмрук на Нарик се удря в слънчевия сплит на Роан. Роан се превива на две, въздухът излиза от дробовете му. Следващият удар – над пъпа – не му дава достатъчно време да си поеме дъх, праща го на колене. Хрипти и се задушава. Обзема го силен пристъп на повръщане, предимно жлъчка, сухи гърчове и хълцане – нищо друго не излиза от празния му стомах.

Нарик го сграбчва за косата и го изправя. Безплодният опит на Роан да го отхвърли води до сърдечен смях и още един удар, този в дясната част на главата му. Зрението му заискрява от фойерверки. Ушите му звънят.

Пада настрани и Нарик го изправя отново.

В побоя няма финес или ритъм, само груба сила и далечна безчувствена ефективност.

Нарик се стреми да причини болка, а не трайно увреждане.

Роан понася.

Шамар с обратното на ръката, лакът в ребрата, коляно, забито в корема му.

Болката е винаги различна, непредсказуема. Остра, изгаряща, пробождаща, стрелкаща се агония. Всяка атака боли повече от предишната. Роан се чува как вика, хлипа, проклина. Усеща вкуса на кръв.

Сдържаното изражение на Нарик скоро се превръща в искрено вълнение.

Темпото му се променя, забавя се, докато юмруците му изследват тялото на Роан. Изучава реакциите му, за да разбере какво ще го накара да извика най-силно, и го повтаря, докато дъхът на Роан не започне да свисти през окървавените му устни, оставя го неспособен да говори или да издаде някакъв звук.

След поредния удар, този път особено жесток, неочаквана – треска? – обзема Роан.

Всички различни болки, разкъсващи тялото му, се сливат в една – мощна огнена вълна, колкото чужда, толкова и странно успокояваща. Топлината го поглъща, обхваща го, отвлича всички мисли и го оставя свободен, открит и празен, носещ се някъде отвъд собственото му съзнание, на място, където болката е мир, а тормозът – удоволствие.

Тишина. Спокойствие.

Последният ритник на Нарик го праща на килима, където остава легнал по гръб и диша, диша, диша. Твърде слаб за да се движи, се отпуска в новото усещане, вкопчен в него като дете в одеяло.

Очите му са влажни, устните треперят.

Отнякъде в залата се чува пращене на горящи дърва, което не е забелязал преди.

Някой ахва, вероятно Еск.

Куент надава възторжено въклицание. “Не е ли това приятна изненада?”

“Богове и звезди отгоре…”, мърмори Нарик, докато прикляка до Роан. “Ще приема това като комплимент.”

Едва когато Нарик потрива кокалчета в твърдия член на Роан, обърканият му мозък започва да разбира какво имат предвид под “това”. Не може да подтисне тих стон в гърлото си, когато Нарик прокарва ръка по дължината му отново, нагоре и надолу, нагоре и надолу.

“Този, “ казва Нарик, “ този е изключителен.”

“О, със сигурност е забележителен,” съгласява се Куент. “Скъпоценен. Толкова е рядко да намериш някого, на когото му да получава болка толкова, колкото на теб да я причиняваш. Знаех си, че ще струва теглото си в злато.”

“Не ми… не съм…” Роан се опитва, но не може да състави разбираемо изречение.

“Наистина е съкровище, Надзирател.” Нарик разкопчава колана си. “Може ли?”

“Давай. Заслужил си го.” Куент налива още вино в чашата си. “Ела тук, Еск. Искам устата ти.” На Нарик казва: “Приближи го. Искам да гледам.”

Нарик маневрира Роан като парцалена кукла, вдига го на колене пред стола на Куент, където Еск развърза предната част на панталона на Куент. Поддържайки тежестта на Роан с ръка около гърдите му, Нарик се разполага зад Роан.

“Ще ти кажа една тайна, красавецо.” Стиска задника на Роан. Грубата му ръка се изкачва нагоре по гърба на Роан и отмята косата му настрани. “Ти си първия ми Атера. Би трябвало да се чувстваш много, много специален.” Зъбите му се впиват в рамото на Роан. Ухапването се превръща в остра захапка, която не разкъсва кожата, но само на косъм.

Роан потреперва.

Харесва ли му болката? Дали това е нещо, което някой би могъл да забрави?

Няма значение. Така или иначе, ако Куент иска да го нарани, няма да вземе предвид симпатиите и антипатиите на Роан.

Още едно ухапване, плосък език движещ се нагоре по врата му. Нарик пъха два пръста в устата на Роан. “Намокри ги хубаво.”

Това е цялата подготовка, която Роан получава: малко от собствената си слюнка, един пръст, още един, след това масивната глава на члена на Нарик, навлизаща в него – и по дяволите, по дяволите, по дяволите, той е голям. Твърде голям, за да влезе, твърде голям, за да бъде поет наведнъж.

“Чакай.” Размахва ръце в паника – или се опитва да го направи.

“О, не, красавецо.” Нарик хваща бедрото му, за да го задържи мирен. “Ще поемеш всичко, което ти дам. Всеки сантиметър.”

“Не прекалено бързо,” казва Куент и Роан поглежда нагоре, само за да разбере, че надзирателят дава инструкции на Еск, чиято глава се движи нагоре-надолу между краката на Куент, смучейки силно, все едно животът му зависи от това. Може би наистина зависи.

Нарик си проправя път навътре с плитки тласъци, докато неотстъпчивите мускули на Роан не се отпуснат достатъчно, за да му позволят да вкара останалата част от члена си.

Боли, но не по начина, по който Роан очаква.

Треската се завръща; комбинираният огън от заздравяващи рани и нова болка го изгаря отвътре, разпространявайки се навън като пламъци, поглъщащи дърво – поглъщащи всякакъв разум. Топлината го изпълва целия, превзема го, превръща се в него – трае секунда, ден, век, преди да се избледнее, само за да се върне по-силна, концентрирана в корема и слабините му, втвърдявайки члена му до краен предел.

Сякаш тялото му е достигнало границата на поносимост, след като е било измъчвано толкова дълго, и се опитва да се предпази от болката, като я превръща в удоволствие.

Нарик изръмжава доволно при неохотните стонове на Роан. “Виждаш ли? Не е толкова лошо.” Изважда го и отново го забива, този път по-силно, по-бързо, без пауза.

Куент въздъхва доволно. “Погледни ме, Атера. Не откъсвай очи от мен.” Ръката му минава по главата на Еск, пръстите му се вкопчват здраво в русата коса.

Нарик обгръща с длан гърлото на Роан, държи лицето му вдигнато нагоре към стола.

Куент се усмихва с усмивката на Каел, с очи натежали от желание.

Толкова шибано красив; толкова измамно уязвим, докато накланя главата си леко назад, устата му отворена в безмълвен стон, погледът му залепен за Роан, споделя удоволствието си с Роан, настоява Роан да стане свидетел на всичко, докато Еск продължава да гали, облизва и поглъща члена му.

Каел би направил това. Би искал да види отражението си в лъстта на Роан, да се наслади на ефекта, който има върху Роан.

“Довърши се,” заповядва Куент-Каел между две задъхани вдишвания. “Знам, че искаш да свършиш за мен.”

Роан хваща члена си, не може да се сдържи, опирайки се в ръцете на Нарик, за да запази равновесие, неспособен да откъсне поглед от мъжа, който го притежава сега.

Куент.

Роан повтаря името, за да се увери, че е истинско; прехапва устни, за да не извика името на Каел; това е Куент, не Каел, не Каел.

Куент.

Движенията на Нарик стават неистови, диви. През тялото на Роан преминават вълни на болка и удоволствие. Членът в него пулсира, веднъж, два пъти, три пъти, преди да изригне дълбоко; Нарик изрича нещо неразбираемо под носа си и впива зъби в рамото на Роан.

Пръстите на Роан ускоряват темпото си.

Куент стене, чука устата на Еск в бесен ритъм, после го изважда от устата му и облива цялото лице на Еск.

“Свърши за мен, Атера,” нарежда, задъхвайки се, и, богове, богове, треската бушува, става непоносима. Коленете на Роан треперят, едната му ръка се вкопчва в бедрото на Нарик зад него, за да не падне докато излива семето си в шепата си.

“Ще те убия, Каел,” крещи с всеки спазъм на удоволствие, който го връхлита. Думите се изплъзват от устните му, без да е имал такова намерение.

Куент се усмихва. “Знам, че ще го направиш. И нямам търпение.”