Тежестта на пръстена му: Глава 1

От всички възможни начини да умреш, Роан не е очаквал смъртта да го споходи на непознат свят, докато се лута без цел в снежната буря.

Вляво и вдясно от него мъртви дървета се издигат срещу заслепяващия вятър, замръзнали с протегнати клони към унилото небе. Колко време е вървял? Няма да издържи още дълго. Тялото му не е създадено за този свят, за тези атмосферни условия. Болката в кокалчетата на пръстите му подсказва, че са напукани и кървят, и е сигурен, че под тежкото палто и дрехите кожата му е потъмняла до най-дълбокия нюанс на червеното. Трепери, краката му се подкосяват – невъзможно е; тежестта на изтощението е твърде голяма, за да продължи.

Трябва да продължи. Умът му отказва да отговори на въпроса защо, но причината му се струва важна, защото не може да си позволи да се откаже. Сила, по-силна от него, го тласка напред.

Побелялата земя хрущи под краката му. Когато се обръща назад, несигурен коя посока да избере, тясна пътека се показва между дърветата. Следва я, без да се замисля.

Студена метална лента около палеца му се врязва рязко в кожата му, докато се опитва да отметне мократа от сняг коса от лицето си. Пръстен. С новата болка се появява и спомен: мисия. Възложена му е задача. Каква задача? Истинска ли е? Нищо няма смисъл.

Пътеката води до стара дървена хижа на ръба на скала, от която се вижда град, обвит в мъгла в далечината долу. Хижата изглежда обитавана – обитавана от човешки същества. От комина й се вие дим, а през прозорците, разположени между дебели дървени трупи, се процежда светлина. Роан потръпва: това не е мястото, където иска да бъде. Където и да е, но не и тук. Но защо, защо?

Преди да успее да реши дали да почука на вратата или да се върне обратно, силите го напускат. Погледът му се замъглява. Коленете му поддават и пада напред в купчината неизринат сняг на прага.

Обгръща го топлина. Кожи. Приятно е.

Прозява се и се опитва да протегне вдървените си крайници. Краката му са свободни, голата му кожа – гола? По дяволите, гол е – настръхва под мекотата на завивките, но китките и лактите му са вързани по много неудобен начин зад гърба му.

–Я виж кой е буден– казва мъжки глас. Друг се включва с –Крайно време беше.

Звучат като хора. Хора са, и двамата, богове, богове, моля ви, дано да е само сън, кошмар.

Ръка издърпва нагоре Роан за косата, принуждавайки го да седне на леглото.

–Можеш ли да повярваш? – Мъж, наистина човек, млад, с дълга тъмна коса, сплетена на малки плитки, седи в края на леглото. Облечен е в тъмносиньо, някакъв вид униформа, сини панталони, синя риза с масивно Х, бродирано върху плата в горния ляв ъгъл. Дръпва от цигара, чийто връх просветва, после угасва, докато издишва облак дим. –Шибана Атера. Пратили са Атера. Тук.

Роан прави опит да се освободи. Главата му още се върти от грубото скубане.

–Къде съм?

Зад мъжа се вижда голяма стая, изградена от стари трупи, стени, сглобени от здрави дъски, подсилени с метални греди, които се преплитат една върху друга, образувайки странна решетка. Въздухът е пълен с мирис на горящ огън и гниещо дърво. Когато очите на Роан свикват с падащата през прозорците утринна светлина, се появяват още подробности: голяма маса, камина, издълбана в едната стена, лъскави бутилки с непознати цветни течности на един рафт, полирани саби и ножове, окачени на друг.

–Хейра – мъжът отмята кожите от Роан и се взира в изложеното му на показ тяло, чийто цвят се променя от седефно млечнозелено до наситено лилаво, почти червено. –Говори ли ти нещо?

Да. О, по дяволите.

–Свят-затвор.

–Умно момче – мъжът издишва още дим, издърпва цигарата от устата си. –Пусни го, Арден. Няма къде да отиде. Остави го да дойде на себе си.

Хватката върху косата на Роан се отпуска.

–Стой мирно – предупреждава Роан човекът, който не е Арден. Сякаш има нещо, което Роан може да направи по начина, по който е вързан. Свива ръце зад гърба си, доколкото позволяват въжетата; кръвта нахлува в китките му. Пръстите му са изтръпнали, с изключение на областта на палеца, където пръстенът се впива в плътта.

Другият мъж – Арден – довлича стол и сяда до леглото. Погледът му преминава от лицето на Роан надолу към гръдния кош и се спира върху слабините и бедрата му. Арден е по-едрият от двамата, и по-възрастния; сиви кичури прошарват заплетената му коса. Носи същата тъмносиня униформа. Белег прорязва бузата му, повдига едната страна на устата му в ехидна гримаса.

Роан се опитва да прецени ситуацията.

Слаб, вързан и дезориентиран, няма никакъв шанс срещу двама враждебно настроени човешки мъже.

Дишай. Запази спокойствие. Каквото и да искат, може да го издържи. А после, при първата възможност, която му се отдаде, ще ги убие. И двамата.

–Дакс, той не е Атера – Арден хваща Роан за брадичката, вдига главата му нагоре. –Погледни лицето му. Няма люспи или дихателни процепи. – Щипва бузата на Роан. Ръката му се плъзга по гърдите и корема на Роан. –Никъде тук няма ивици или шарки. Освен това –Арден перва члена на Роан с палец и среден пръст, изтръгвайки болезнено охкане от Роан, –този хуй ми изглежда доста човешки. И виж тук – маркиран е. Кожата на истински Атера би се регенерирала без следа от белег. – Арден сочи символа, издълбан в бедрото на Роан: буквите К и Р, преплетени в кръг от пламъци. Роан се взира в маркировката, сякаш я вижда за първи път.

–Какво си ти? –Дакс се навежда по-близо.

–Не знам– започва Роан, после отговорът се появява в мислите му. –Не съм чист. Получовек съм– казва, без да може да скрие погнусата в гласа си. Той е получовек. Във вените му тече отвратителна, кръвожадна, садистична човешка кръв. Стомахът му се свива. Богове, защо? Никакви повече спомени, моля ви, предпочита спокойствието на забравата.

И тази маркировка. Колкото повече изучава сложната калиграфия, толкова повече си спомня. Р като Рекс, К като Каел, Рекс Каел, негово императорско височество Каел. Роан носи знака на Каел.

–Принадлежа на император Каел – промълвява Роан, повече на себе си, отколкото на мъжките човеци.

Дакс и Арден разменят погледи.

–Звучи правдоподобно. –Арден се усмихва – противна усмивка, която поражда желание в Роан да го удари в корема. –Полукръвен или не, си достатъчно красив, за да си една от разглезените му играчки. Казват, че харесва Атери, също като баща си. Сестрата на Каел е наполовина Атера, нали така?

Дакс се изправя, взема пепелника от масата и загася угарката от цигарата си. –Брат му. Полубрат, всъщност.

–А, да. Полубрат.

–Как се казваш, момче?– пита Дакс.

Роан им казва името си.

Арден се обляга назад на стола, който изскърцва под него. Отново разглежда Роан нагоре и надолу, местейки поглед по голото му тяло с откровена похот. Когато това свърши, Роан ще убие първо Арден.

–Време е за приветствената реч, Роан– казва Дакс без повече увъртане. –Може би си свикнал да смучеш императорски кур, но мога да те уверя, че на Хейра не правим нищо с толкова висока класа. Тук никой не се интересува от жалкото ти съществуване. Ти си затворник. Не си скъпоценен домашен любимец, не си важен, не си нищо. Най-ценните ти активи са дупката и устата ти и за твое добро е по-добре да се научиш да правиш това, което ти се казва, без да вдигаш много шум, и да си благодарен, че не си оставен да измръзнеш навън в снега.

Вътрешностите на Роан изстиват и се разтреперват. Дакс продължава с напълно делови, всичко-е-това-което-е тон.

–Забрави за любимия ни император, нека се задуши в съня си и да умре най-мирно и спокойно. Няма да дойде за теб. Днес и утре принадлежиш на нас – а после на този, който те купи от нас. Най-добре е да си държиш устата затворена, да се подчиняваш и да угаждаш на собственика си. Колкото по-скоро приемеш, че тук нещата стоят така, толкова по-голям шанс имаш да оцелееш. Няма щастлив край. Ако успееш да доживееш достатъчно дълго, за да избледнее хубавият ти външен вид и да те сметнат за твърде стар за забавление на някого, ще прекараш последните си години, вършейки черна работа в мините или ще копаеш гробове край оранжериите, защото никой вече няма да има полза от теб.

–Добре дошъл в Хейра– добавя Арден.

Роан всячески се опитва да запази спокойствие, но кожата му блести в яркочервено. Това не може да се случва. Какво е направил, за да се озове на тази забравена от боговете скала? Защо не може да си спомни нищо?

Дакс се приближава. От дрехите му се носи мирис на застоял тютюнев дим.

–Разбираш ли? Повтаряй след мен: “Аз съм нищо.”

Лицето на Роан се сгорещява. Спокойно, Роан. Това са само думи. Само думи. Няма смисъл да се ядосва или да изпада в паника. Най-разумното му действие би било да ги подведе, да се държи послушно и да научи колкото се може повече за всичко, което би могло да му помогне да избяга от адската дупка, в която е попаднал, но студеното пренебрежение под безстрастните черти на Дакс, мисълта, че обикновен пазач като него се осмелява да заплашва Роан, разпалва нещо в него и всички рационални мисли изчезват.

–Аз съм нищо– Роан изплюва думите, а ноктите му се забиват в дланите му. –Това нищо ще те накара да молиш за смъртта си, мръсна измет.

Дакс поклаща глава. Арден цъка с език.

Дакс увива дълъг кичур от косата на Роан около юмрука си.

–Това е неприемливо.

Държейки главата на Роан неподвижна, Дакс забива юмрук в лицето му с такава сила, че ударът разклаща зъбите му. Следва втори удар, в челюстта, и трети, всички нанесени с пълно спокойствие и безстрастно безразличие. Бяла светлина експлодира в черепа на Роан; пред очите му проблясват червени петна. Бори се срещу въжетата си с всеки грам останала му сила, но те не поддават и на сантиметър.

При четвъртия удар Роан усеща вкус на кръв; остро жилване разкъсва езика му; прехапал го е, не толкова силно, че да го раздели на две, но устата му се пълни с плътна течност с вкус на желязо.
Ардън се ухилва. Очертанията на ерекцията му се показват през панталоните му.

Една ръка все още вплетена в косата на Роан, Дакс избърсва с палеца на другата кръвта, стичаща се от ъгълчето на устата на Роан.

–Опитай отново.

Дъхът на Роан съска през устните му, болезнен и учестен.

–Аз… съм… нищо – успява да изрецитира той след няколко опита, като думите приличат повече на въздишка, отколкото на истинска реч. От устата му по врата се стича кръв и слюнка.

–Точно така. Много по-добре. Бързо се учиш. – Дакс отпуска главата на Роан. –Червеното навсякъде по теб е прекрасно. Не мисля, че съм виждал този цвят върху Атера преди. Искам да видя всичките ти цветове.

Роан преглъща железен вкус. Челюстта и бузата му са в пламъци.

–Задръж тази мисъл. Арден се надига от стола си. –Ставай.– Помага на Роан да слезе от леглото, като му оставя достатъчно място, за да се изправи, но без голяма възможнос да се движи. С Дакс отдясно и с леглото зад него всички потенциални пътища за бягство на Роан изглеждат отрязани. –Стой мирен, точно така.

Арден хваща Роан за врата, като го държи стабилно, навежда се и облизва сместа от слюнка и кръв, покриваща брадичката на Роан, а после и останалото от шията на Роан, преди да се придвижи към устните му; езикът му се трие в зъбите на Роан, пръстът му ги разтваря за да може Арден да засмуче езика на Роан, поглъщайки кръвта, изтичаща от раната в устата му.

–Сериозно ли, Арден?– Дакс издава отвратен звук. –Не можеш ли просто да изчукаш хамелеона и да приключиш с него?

Сдържайки порив на повръщане, Роан се отдръпва от унизителната – целувка? – но Арден затяга хватката си. Когато най-накрая се отдръпва, намига на Роан. –Ще стигнем и дотам. Не бързаме.

За щастие това, което двамата казаха по-рано за феноменалните регенеративни способности на Атера, се оказва вярно: езикът на Роан изтръпва и сърби сякаш вече заздравява. Секунди по-късно цялата болка се оттегля от челюстта и лицето му. Остава само паренето в раменете му, причинено от напрежението от начина, по който са вързани ръцете му. Ако прояви съобразителност, може би ще избегне нов побой. Нужен му е план, време да помисли, да събере мислите си, да си спомни, да разбере защо и как се случва тази отвратителна каша, в която е натикан. И най-вече да измисли най-бавния и мъчителен начин да убие тези двама извратеняци, които нямат работа да са живи.

–Първо ще ми посмуче кура– казва Арден на Дакс. Роан се отдръпва и стиска юмруци зад гърба си, докато кокалчетата не го заболят. Въжето се впива в китките и лактите му.

Дакс кимва. –Интересно. Да видим в какъв нюанс ще се оцвети.

–На колене, полукръвни. – С една ръка Арден разкопчава панталоните си, а с другата блъска Роан надолу, докато не коленичи на пода.

Арден изважда члена си: дебел, тежък и дълъг, твърд, с капки прозрачна течност, стичащи се от процепа на върха. Движи ръка по него, докато заема позиция пред лицето на Роан, достатъчно близо, за да усети Роан ароматът на човешка възбуда, който не може да се сбърка с никаква друга миризма.

–Сега ме помоли да ти го вкарам в устата.

–Какво каза? –изръмжава Роан, забравил за плана си да мълчи и да се съгласява с всичко. Сърцето му тупти в ушите.

Арден го удря по лицето с такава сила, че очите му се насълзяват.

–Чу ме. Помоли за разрешение да смучеш кура ми.

Дакс пристъпва напред. –Направи го– казва с леден глас.

Богове, Арден ще страда, о, как ще страда, докато Дакс гледа как Роан одира кожата от члена на Арден, сантиметър по сантиметър, а после ще дойде ред на Дакс да крещи. Някак си Роан намира сили да отговори. Пот се стича по челото му.

–Моля те, позволи ми да ти го смуча.

–С удоволствие. –Арден се отърква в бузата на Роан, размазвайки прозрачната течност по лицето му. –Отвори уста.

Членът му нахлува между устните на Роан.

Роан стиска очи, но не може да изключи другите си сетива. Паренето от дърпането на косата му, когато Арден накланя главата му назад; горещата тежест на кур върху езика на Роан; натискът където преди минута беше раната на Роан; допирът на космати човешки топки върху брадичката му когато Арден стига до гърлото му, опирайки в сливиците му – всичко това ще се отпечата в съзнанието му за цяла вечност.

Дави се и се задушава около нахлуващата дължина, отчаяно иска да си поеме въздух, но няма друг избор, освен да приеме дебелото парче плът и да го поеме по-дълбоко, колкото може по-дълбоко. Гърдите му се стягат.

Унижението продължава много по-дълго, отколкото би трябвало, безмилостен тласък след тласък, и още един и оше един. Солен вкус се просмуква в устата му. Разтегнатите челюсти го болят от изтощение. Би могъл да захапе члена на Арден и го дъвче, докато от него не остане нищо друго освен кървава каша и парчета месо – но това само би влошило нещата, затова дори не опитва. Вместо това извиква образа на Арден, проснат на мръсния под с нож, стърчащ от окото му, с изкривено от болка лице, докато Роан го оседлава и забива острието през другото му око, право в мозъка му. О, да. Арден ще умре; ще хленчи, ще моли и ще плаче в агония, преди Роан да го остави да кърви до смърт. Единственото, което ще остане след това, ще бъде ужасът върху безжизненото му лице. А Дакс – Дакс ще крещи както никога досега, докато Роан вкарва юмрук във вътрешностите му, разкъсвайки органите му един по един; ще се гърчи като шибан червей, когато Роан отреже члена на Арден и накара Дакс да го изяде суров.

Болката в краката на Роан от колениченето на грубия дървен под го връща в реалността. Езикът му е изтръпнал. Всяка секунда трае с часове. Това не може да продължи още дълго, нали? В него трепва малка искрица надежда, когато Арден бавно се отдръпва, но оттеглянето му служи само да хване Роан по-силно, обгръщайки главата му с две ръце, преди да забие члена си обратно. Слюнка се разплисква по ключицата на Роан. Арден се спира за миг-два, остава заровен дълбоко в гърлото на Роан, тежките му вдишвания рошат косата му, след което започва да чука устата му с бързо, брутално темпо.

–Това е донякъде разочароващо – отбелязва Дакс. Кожата на Роан настръхва при звука. –Отново лилаво. Малко по-тъмно, но все още лилаво. Не съм сигурен дали ми харесва повече от червеното ти – имаше повече дълбочина… повече топлина.

С последен тласък, Арден притиска лицето на Роан към слабините си. –Това ще ти хареса, полукръвен.– Пенисът му набъбва, потрепва и излива горещи струи в гърлото на Роан.

Най-после всичко свършва. С тихото “Ще умреш, ще умреш, ще умреш”, повтарящо се в главата му, Роан кашля и се дави, но поглъща колкото може повече от гнусната човешка сперма, нежелаещ да си навлече още един рунд наказание.

–Добро момче. – Арден потупва Роан по рамото, след което избърсва члена си в бузата му. –Какво ще кажеш сега?

Надявам се и двамата да ви обесят със собствените ви вътрешности и да изгниете, мръсни свине?

Загледан в пукнатината в пода до ботуша на Арден, Роан избира по-безопасен въпрос. –Какво искаш да чуеш?

–Не ти ли дадох това, което поиска? Къде са ти маниерите? За някой, който принадлежи на император Каел, проявяваш потресаваща липса на учтивост.

Върви по дяволите, нискородена хлебарка.

–Благодаря ти– казва Роан на глас.

–Много добре.

Докато Арден закопчава панталоните си, Дакс изчезва през малка врата близо до камината и се връща с мокра кърпа.

–Удивително. – Прикляка за да почисти лицето на Роан. Студенината успокоява горящите му бузи. –Не е останала и драскотина. Имаш повече Атерска кръв, отколкото си мислиш.

Прокарва кърпата по врата на Роан, стиска напрегнатите му рамене. –Гърбът сигурно те боли ужасно.

Боли го и Дакс знае, че го боли; лопатките на Роан са сковани и пулсират от постоянното напрежение, стегнати заедно заради въжето около лактите му – точно такъв тип дискомфорт, какъвто никаква регенерация не може да облекчи, просто защото никога не свършва. От разтегнатите му ключици до основата на черепа се разстила тъпа пулсиране. Роан не казва нищо. Вонящите плъхове ще платят скъпо за всяка болка и нараняване, които му причиняват.

Дакс събира косата на Роан, премята я през лявото му рамо и масажира стегнатите мускули, докато се отпуснат под пръстите му. Толкова близо Роан може да различи всяка пора по плешивата кожа на Дакс, всяко тъмно петно в набождащата му брада – с удоволствие би изтръгнал гадните човешки косми от челюстта на Дакс заедно с плътта под тях.

–Виждам, че имаме известен напредък. Може би си видял грешките в глупавото си поведение и започваш да мислиш по-разумно. Ще развържа лактите ти.

Това трябва да е капан, трик, който цели да залъже Роан с фалшиво чувство за сигурност, макар че не може да разбере с каква цел, и когато Дакс се обръща към Арден с думите: –Донеси ми нож, моля те.– Роан се стяга в подготовка за всичко, което може да последва.

–Коленичи. Искам първо да опитам нещо.

Роан настръхва, но се подчинява. Налага се да разтвори колене малко настрани, за да запази равновесие. Уязвимото положение кара стомаха му да се свие. Скърцането вдясно зад него му казва, че Арден вече е седнал на леглото.

Дакс коленичи пред Роан и проследява знака на бедрото му със студения връх на острието.

–Трябва да знам– казва Дакс, докато пръстите му опипват и изследват бедрото на Роан, преди да се задържат върху мекото място над куадрицепса, на сантиметър от знака на Каел.

–Тук– промърморва Дакс –не мърдай– и забива ножа в крака на Роан, натискайки дълбоко. За един мъчителен миг целият свят на Роан се свежда до пареща болка, остра и гореща, която се впива в него и го прави неспособен да мисли, да функционира, неспособен да прави прости неща като да си поеме дъх. След това въздухът отново залива дробовете му и той надава писък, докато Дакс с уверена ръка придвижва острието настрани, прокарвайки закръглен разрез, който следва кръга на маркировката.

Кръв избликва между ръбовете на раната и се стича по кожата на Роан на алени струйки. Той хлипа и се гърчи, прибира брадичка към гърдите си и затваря очи, за да надмогне въртящата се стая около него.

–Очарователно. – Дакс избърсва бедрото на Роан. –Ето, отново си червен. Колко възхитително. Искам да видя дали тази част от тялото ти ще се регенерира, или е твърде човешка, за да се излекува толкова бързо.

Чакат мълчаливо. Дакс наблюдава как кръвта, изтичаща от раната, намалява до тънка струйка и плътта започва да се възстановява пред очите им, а Роан е твърде изтощен, за да се движи. Всяко движение изпраща огън по целия му крак.

Навън вятърът вие, блъскайки сняг в прозорците. Кабината скърца при всеки негов порив. Далечен вълк излайва, друг му отговаря, след което и двамата замлъкват.

–Беше много добро момче– казва Дакс. –Освободи лактите му, Арден.

За изненада на Роан, Арден се подчинява. С две практикувани движения прерязва въжетата; сега само китките на Роан са вързани и внезапното облекчение предизвиква остра вълна от гадене, когато кръвта се връща в ръцете му и раменете му заемат естественото си положение.

Докато възстанови силите си достатъчно, за да вдигне отново глава, на мястото на разреза остава само бледа линия, а когато Дакс прокарва показалец по избледняващата следа, тя изчезва напълно.

–Бих ли ми обяснил как си се сдобил с траен белег?

–Не си спомням… чакай.

Черният каменен таван, орнаментиран с релефни геометрични фигури, се простира високо над главата му, носейки ехото на писъци – неговите собствени писъци. Крайниците му са приковани към четири колони, издигащи се от четирите края на правоъгълна платформа, чиято повърхност е студена и твърда под гърба му. Човек в окървавена престилка се труди с нож над бедрото на Роан. Там, където острието докосва кожата, се издига виолетов дим.

Миризмата на топяща се плът е непоносима.

До една от високите факли, обграждащи платформата, стои мъж с пепелно руса коса, прибрана назад и обсипана с искрящи скъпоценности – Каел, това е Каел – облечен в бели кожи. От ушите му висят сребърни обеци.

Усмихва се. Каел се усмихва.

Роан ридае, проклина и крещи сквернословия, отправяйки към Каел всички нецензурни заплахи, които му хрумват, но нищо, нищо от това няма да помогне, защото никакви думи не могат да наранят Каел повече от болката, наложена на изтощеното тяло на Роан.

–Ще те убия, Каел– вие Роан. –Кълна се, ще те убия.

–Да, знам, че ще го направиш. – Лешниковите очи на Каел блестят на светлината на факлата, когато се навежда да целуне Роан, а топлият му дъх гали кожата му. –И нямам търпение.

Роан хапе устните, които обгръщат неговите и езикът, проникващ в устата му. Вкусът на Каел е отрова, сладък като зимни плодове, смъртоносен като докосването на черна слана и непоносимо, опустошително пристрастяващ.

Когато се разделят, Каел прокарва пръсти през потната коса на Роан и го целува по челото. –Тихо сега. Почти сме приключили. Трябва да изтърпиш докрай; това е единственият начин да бъдем заедно.

Обратно в каютата Роан въздиша. –Инстидиан. Ножът беше покрит с инстидиан.

Не е сигурен какво да мисли за останалите подробности в смущаващия спомен.

–Брей– Дакс подсвирква. –Инстидиан. Императорът толкова ли обича дупката ти или си го чукал така добре, че да сметне за нужно да похарчи цяло състояние за маркирането на един-единствен роб?

Явно Каел не е обичал чак толкова много нито една част от него, иначе Роан нямаше да е в капан тук на Хейра. И все пак на бедрото му се вижда очевидният символ на собственост, траен остатък от предишен живот, който той не може да си спомни, за добро или за лошо.

–Пари, които са могли да отидат за много по-добри цели, като изхранването на армията или възстановяването на отбраната ни. – Арден изсумтява. –Какво разхищение.

–Наистина. – Дакс си играе с ножа, прокарва пръст по острия му ръб, изучавайки с хладно любопитство изображенията по знака на Каел. Погледът му се отклонява надясно, между краката на Роан. Ръката му го следва, опипвайки топките на Роан. Погалва ствола му, като движи преципиума нагоре-надолу и неволно Роан се втвърдява. –Трябва да призная обаче, че имаш красив член. Не чак толкова красив, че да оправдае такава значителна инвестиция в инстидиан, но все пак много впечатляващ. Жалко, че няма да ти трябва там, където отиваш.

Дакс прокара тъпата страна на ножа по дължината на Роан. –Чудя се…

По дяволите. Да не би да иска да каже…? По дяволите, не, това не може да се случва. Няма да се случи.

–Чудя се – ако ти го отрежа, ще се възстанови ли? –Дакс обръща ножа, притиска острието към основата на члена на Роан и го държи там: най-малкото движение може да доведе до сериозно увреждане на деликатната плът.

Не, не, не, не, не, не. Роан замръзва. Сърцето му се удря в ребрата му в див ритъм.

Майната им на Дакс и Арден, майната му и на Каел, безполезното извинение за владетел, който си играе на велик и могъщ в охранявания си дворец. Каел трябва да е този, който му е причинил това. Без значение какво трябва да направи Роан, за да се измъкне, ако оцелее, ще ги убие. Ще ги убие всичките.

–Червеният ти цвят вече е почти черен, като обрулени раймберита– замислено отбелязва Дакс. –Страхът ли ти действа така?

Роан поема бързи, плитки вдишвания.

–Моля те, недей– е единственото, което излиза от устните му. –Ще направя…

–Каквото поискаш– довършва Дакс. –Всички казват така. Но трябва да разбереш, че няма място за пазарлъци. Ако някой иска да ти отреже члена или топките, ще го направи. Няма какво да предложиш, защото те просто могат да си го вземат.

Роан се затруднява да контролира дишането си.

–Спокойно. – Арден се изсмива зад гърба на Роан.–’Няма да съсипем един съвършено добър Атера. Купувачите ще платят повече за теб, ако си непокътнат. Ще оставим на следващия ти собственик да реши дали да те запази цял или не.

Дакс отдалечава ножа от слабините на Роан и отново го гали. Този път докосването му е нежно, игриво и може би е заради облекчението от знанието, че пенисът му е в безопасност за още един ден, но с всяко погалване треската в корема на Роан се усилва до неприемливи размери. Захапва вътрешната страна на бузата си, за да остане спокоен.

–Собственикът ти ще се забавлява доста, докато търси начин да остави знак върху теб. Надявам се, че няма да се разочарова прекалено, когато разбере, че не можеш да бъдеш маркиран – във всеки случай не и с достъпни средства.

Вятърът се усилва и навява оше сняг по прозорците. Стъклата скърцат.

Дакс не спира да си играе с Роан, който проклина под нос, с член твърд като камък, потрепващ и тласкащ в безпощадната ръка около него, молещ за внимание против волята си.

–Можеш ли да предположиш какво искам да видя сега? Ще бъда много недоволен, ако отново станеш лилав.

Сякаш Роан може да сменя цветовете си по желание.

Дакс отива до един от рафтовете, взима малка бутилка и я подава на Арден. –Моля те, изчукай го заради мен. Но го направи добре.

Отначало молбата се струва странна на Роан – може би Дакс не харесва мъжки Атери или изобщо каквито и да било мъже, хора или Атери, не че Роан се интересува от предпочитанията на червея – но едва когато Роан е проснат обратно на леглото по гръб, тежестта на тялото му притиска вързаните му ръце под него, иглички пълзят в прасците му от времето, прекарано в коленичене, краката му са разтворени от двете страни на раменете на Арден, чак тогава го осенява смисълът на думите на Дакс.

Почти го съжалява. Почти.

–Не– казва Роан. –Не Арден. Ти го направи.

Низка постъпка е да си жесток към осакатен човек, дори към някой като Дакс, но Роан не може да се въздържи, не и след това, което току-що е преживял.

Дакс примигва, явно изненадан. Лицето му се изкривява, преди устните му да се извият в мрачна усмивка.

–Така си и помислих. – Роан се напряга да посрещне предстоящия удар, когато Арден изръмжава и вдига ръка.

Дакс хваща китката на Арден.

–Наистина си умно момче, нали, Роан? Няма да стигнеш доникъде, ако си прекалено умен. Аз бях като теб някога. Продължавай с непослушанието си и само ще свършиш като мен: половин мъж.

С възвърнато самообладание Дакс изважда от джоба си сложно издълбана дървена кутия, запалва цигара и сяда на ръба на леглото с лице към Роан. –Сега, след като този важен въпрос е изяснен, можем да се върнем към нашия малък експеримент.

Ардън наистина се старае, точно както го помоли Дакс. Подготвя и разтяга Роан с големите си пръсти, притиска, гали и масажира маслото в стените на Роан, като не пропуска най-чувствителното място вътре в него, докато Дакс ги наблюдава със смесица от похот и почти научен интерес. Арден вкарва члена си в Роан с един гладко движение, изчаква първоначалното парене и дискомфорт да отшумят и започва да се движи.

Роан се задъхва, а бедрата му потрепват при всеки силен тласък.

Арден го чука и Роан не може да го спре; не може да направи нищо друго, освен да лежи и да го поема, а беззащитността и унижението втвърдяват члена му повече, отколкото някога е бил.

–Не, не, не– умолява, но единственото, което постига, е да предизвика усмивка на лицето на Дакс. Арден навлиза все по-дълбоко в него с все по-мощни тласъци, след което се навежда, сгъвайки Роан наполовина, натискайки раменете му в кожите под тях. Под този ъгъл той удря правилното място, изтръгвайки стонове от Роан всеки път, когато телата им се удрят едно в друго – о, богове, богове, ще съжаляват за това, ще отговарят за срама, който налагат на Роан, за пълната безпомощност, за…

–О, да. Дакс плъзва ръка между телата им и обгръща топките на Роан, преди да свие пръсти около него. –Не е ли хубаво да те чукат с дебел член, който те отваря и изпълва толкова добре? Жалко, че не е моят.

–Върви на… –не може да се сдържи да не извика Роан, готов да избухне. Краката му треперят около врата на Арден, а дъхът му излиза накъсан. Тялото му моли за още и нито Арден, нито Дакс му отказват, чукат го и го галят все по-силно и по-бързо, докато не го връхлита лавина чист екстаз, принуждаващ го да изкрещи удоволствието си на глас, изпразвайки съдържанието на топките си в дланта на Дакс миг преди семето на Арден да залее вътрешностите му.

–Брилянтно. – Дакс продължава да го гали през последните вълни на оргазма му. –Абсолютно шибано брилянтно.

Под тежестта на блаженството Роан забелязва кожата си, която свети в яркосиньо, преминава в тюркоазено и обратно в наситено виолетово.

–Ще получим добри пари за теб –казва Дакс. –Иска ми се да мога да обещая, че ще те продадем на някой, който ще се грижи за теб, но знаеш как е. Ще отидеш при този, който предложи най-много.

Би трябвало да звучи заплашително, но Роан е твърде изтощен, за да му пука.

Съществува в сънлива, спокойна мъгла, която изтрива от съществуване и Дакс и Арден и хижата и Хейра, оставяйки само далечната мисъл за задача, която не може да си спомни, и тежестта на пръстена около палеца му, който се впива в кожата му.

*

Втора глава: https://obscuria.wtf/the-weight-of-his-ring/the-weight-of-his-ring-chapter-two/