Пътят: Глава 1

Исани отмята одеялото, прокарва показалец по голите гърди на Астроф, надолу по мускулите на корема му към издутината в панталоните му; навежда се за да потърка устни в твърдия му член през плата. Астроф промърморва нещо в неспокойния си сън. Слаба светлина си пробива път през сивкавата мъгла отвън, стелеща се по решетките на прозорците. Валяло е докато са спали. Обикновен, бистър дъжд. Ще е безопасно да излязат на лов тази вечер.

Но дотогава остават няколко часа, а Исани има по-важна задача.

Облизва устни и посяга да разкопчае колана на Астроф. Преди да разбере как, се намира проснат по гръб на леглото, обездвижен под тежестта на Астроф, който е сграбчил врата му в стоманена хватка. Главата му потъва във възглавницата. Палците на Астроф се впиват в трахеята му.

–Аз съм– успява да изгъргори Исани. –Астроф, аз съм.

Натискът върху гърлото му намалява.

Астроф премигва. Обърканият му поглед изследва лицето на Исани преди да просветне в сънена искра на разбиране. Толкова близо Исани може да преброи червените петънца в очите му върху кафявата тъмнина на ирисите отдолу: рядко срещана окраска в Димини – очи на силф от далечния юг.

–Съжалявам– шепне Астроф, едва доловим звук сред тишината на старата къща. Пуска го. Сяда на леглото и заравя глава в ръцете си.

Исани се надига с кашлица. Утре ще има огърлица от синини около врата. Прегръща Астроф през кръста и отмята тъмната му коса настрани.

–Всичко е наред.– Целува кожата на тила му, потъмняла до бронз от слънцето и вятъра, точно където татуировка със стилизираната буква ‘И’ краси началото на гръбнака му. –Освен ако не възнамеряваш да повдигнеш обвинение срещу мен пред Регентите.

Лош опит за шега, но може да се закълне, че долавя ехото на смях. Не, невъзможно е. Никой от тях не се е смял от… от преди. Когато придърпва Астроф надолу за да легнат един до друг и пъха коляно между краката му, открива че ерекцията му е спаднала. Астроф взима ръката му в своята и преплита пръсти с неговите. Венчалният му пръстен издава тих звън при допира с този на Исани.

–Не сега, Ис. Може би по-късно.

Исани гали бузата му.

–Исках да ти честитя годишнината ни.

–Годишнина?– повдига вежда Астроф.

–Нещо подобно. Шест месеца– Исани проследява устните на Астроф с палец. –Шест месеца откакто се върна от Гроба.

Исани не знае кога Астроф беше избягал от подземния затвор, но първото писмо от него получи преди около половин година – два лаконични реда написани на обратната страна на захабена кръчмарска бележка от място, непознато на Исани. Гласяха ‘Когото и да чукаш сега, разкарай го. Мъжът ти си идва вкъщи.’

Второто писмо съдържаше една дума: ‘Утре.’

Исани купи вино и колкото храна можеше да си позволи, изми косата си с настойка от орехови листа – първите бели коси прошариха черните му кичури рано, прекалено рано, малко след като Регентите пратиха Астроф в Гроба – боядиса устните и ноктите си в черно както правеше преди, очерта очите и потъмни веждите си с въглен в неочакван пристъп на суета. Пораженията нанесени от възрастта и живота в последните пет години, обаче, нямаше как да скрие.

‘Утре’ продължи седем дена.

На осмия, Астроф почука на вратата. Не отвори, а почука, сякаш посещаваше нечий чужд дом за първи път. Исани едва разпозна костеливото му, изпито лице под брадата и сплъстената коса. Носеше стражарска униформа, прекалено голяма за него, протрита и изпокъсана. Огледа Исани от горе до долу. Изкриви уста при вида на сребърното око и назъбения белег прорязващ лявата половина на лицето му.

Тогава, както и сега, Астроф отрони единствено ‘Съжалявам’. Вдигна пръст към съсипаната плът.

–Уличен бой– поясни Исани, сочейки окото си, въпреки че Астроф не го попита. –Нападнаха ме докато разнасях опиум зад Окото на Ез. Убих трима, но четвъртият ми се опря. Надявах се да–

Надяваше се да го арестуват за да слезе в Гроба при Астроф. Неизречените думи заседнаха на езика му.

–Съжалявам– повтори Астроф. Съжалявам. Нищо друго. Исани допълни неизказаното в мислите си. Съжалявам, че трябваше да преминеш през това сам. Съжалявам, че не бях до теб.

Не му разкри откъде открадна пари за да си позволи изкуствено око и какво трябваше да направи за да плати дълга си към лечителите. След толкова време подробностите бяха избледнели, лежаха заровени в недостъпни кътчета на съзнанието му, а Астроф изнемогваше под бремето на достатъчно грижи за да се тревожи и за Исани. Миналото си е минало. Най-добре да си остане такова.

–Гладен ли си?– Исани докосва слепоочието на Астроф с устни, става от леглото и се запътва към кухнята. Рови в долапа. –Ще направя… имаме яйца, парче солена шунка и няколко домата. Омлет?

–Останали са ми малко събрани пари. От преди.– Откъм спалнята се разнася скърцане, шум от идващи стъпки, последван от прегръдка, две жилести ръце увити около торса на Исани. За времето прекарано обратно на свобода, Астроф напълно е възвърнал теглото и силата си. Наболата му брада драска голото рамо на Исани. –Предостатъчно за вечеря в Окото на Ез.

–За да отбележим повода– добавя, когато Исани не отговаря. –А след това– спуска длан надолу към чатала му –може да продължим да празнуваме.

–Само ако наистина го искаш.– Исани се обръща без да крие изненадата си. След Гроба Астроф избягва хора и събирания, освен ако не е крайно наложително, но смяната на обстановката с хубава храна, спокойна музика и ромоленето на фонтаните под аромата на цъфналите липи би му се отразила добре. Би се отразила добре и на двамата.

Защо не? Всеки има нужда да избяга от болката на ежедневието.

Ако времето се задържи приятно, без токсичните изпарения на кафявите дъждове, биха възстановили спестяванията на Астроф с изкараното от един успешен лов. Ако не тази вечер, както замисляше, то на следващата. При лошо време маковете са неспокойни и по-добре да не рискуват, но Исани се е научил да разпознава признаците на предстояща буря: такава не се задава скоро.

Чертае разсеяни шарки по бицепса на Астроф докато му разказва за ловните си планове.

Не включва в обясненията си, че планира да съчетае посещението в Окото на Ез с лични цели.

Запасите му от зелен опиум са свършили. Не само тези за продажба на клиенти, а и тези за собствена употреба. Трябва да си набави поне една доза преди огънят на абстиненцията да пламне в кръвта му и Астроф да разбере как точно се справя Исани с живота.

Сълзите на зеления мак са зелени и това е в реда на нещата.

Прозрението успокоява Исани.

Тъмнозелени като първата зимна трева. Зимнозелени.

Да, точно така. Зимнозелени.

Защото такъв е цветът им и винаги ще бъде такъв, топъл и гладък и несмутим, и затова всичко е наред.

Златни ивици пресичат остатъка от гъстата течност в чашата пред него. Той самият е златна нишка, разтворена в зимнозелена вселена от застинали мигове, където Астроф, Димини, Гроба, мисли, болки, тревоги нямат същото значение както във времето и пространството отвъд зеленото място. Нишките се простират между миговете, свързват ги един с друг и това означава, че всичко, което някога се е случило, се случва или ще се случи е трябвало да случи по начина по който се е случило за да положи финалните щрихи върху златнозимнозелената панорама, наречена действителност.

Светът е спокойствие.

Светът е Исани, и Исани е света, и Исани е спокойствие.

Златна пелена изпълва зрението му.

–Дишай– дава заповед женски глас.

Исани разтърква парещи очи. Секундите забавят ход до безкрайност преди каменната беседка около него да дойде на фокус. По юмрука му се стичат зелени сълзи.

–Колко време мина?

Някой го чака. Забравил е кой.

Чашата му е празна. Откъм градината за посетители идва плач на цигулки, оставя диря във въздуха, смесва се със свежестта на някогашен дъжд, прохладен и влажен с нотка на мокра пръст.

–Не повече от минута.

Жената му подава кърпа и джобно огледало. Рина, името ѝ е Рина, припомня си Исани, сервитьорка в Окото. Око? Окото на Ез. След работа доставя опиум. Познава я от вечност или две, но този факт отеква лишен от смисъл, както и тя е лишена от личност. Кръглото ѝ лице прилича на восъчно, на сляп, бездушен манекен от витрините на новите модни магазини в престижните квартали на Димини. Там, където живееше Исани – кога? Преди. Преди преди.

Исани оправя размазания си грим. Сияен зелен кръг обрамчва ириса на здравото му око, а сребърното мътнее с оттенък на тиня.

–Каза ли му?– пита жената. Рина.

Едва щом неестествената светлина в погледа му избледнява и окото му възвръща обичайния си сив цвят, осъзнава за какво и кого говори Рина. Рови из спомените си – възможно е някога в опиянението си да ѝ е споделил, че крие зависимостта си от Астроф, но намира само бели петна.

–Той знае.

–Знае, че продаваш, но не и че консумираш.

–Ще му кажа. Или не. Няма значение.

Рина помръдва устни в полуусмивка. –След час ще има.

Оставя пакет, увит в кафява хартия на плоския камък, служещ за маса и го побутва към него.

–Благодаря.– Исани връща жеста с руло банкноти.

Рина стиска рамото му. –Пази се, Исани.

Изкуственото спокойствие на опиума го кара да постави под въпрос стандартното пожелание. Защо да се пази, щом животът е… не съвсем прекрасен, но доста поносим? Лъчите на вечерното слънце, показало се между два облака, разсейват остатъците мъгла, пълзяща по калдъръмената пътека към сърцето на таверната. Листата на липите шумолят под южния вятър. Чака го дълга вечер с Астроф, а след това още по-дълга нощ с бутилка вино и устните на Астроф под неговите, и топлината на тялото му срещу неговото, и мириса на меден сапун върху бронзовата му кожа, и пламъците в зениците му докато Исани го чука дълбоко, и начина по който тесния му тунел се стяга и пулсира около члена на Исани преди да свърши.

О, да, всичко това предстои.

Исани спира за да освежи дъха си с лист от мента пред портите към градината. Огромен подгизнал постер, висящ от декоративните решетки под змийското око на Ез, провъзгласява нечия скорошна смърт. Колона текст криволичи под заглавието. Списък; някои от елементите задраскани с разтекли се от дъжда плътни черни линии. Мастилени вадички закриват повечето букви – невъзможно е да разчете кой е напуснал царството на смъртните и защо кончината му е толкова важна новина, че да заема видно място.

Вътре оживен говор и смях, прекъсван от звъна на наздравици, огласят дървените маси.

Споменават името на Едмонд Глут, Първия Ковчежник.

Ковчежник Глут ли е починал?

В дъното на градината, зад открития бар и централните фонтани, облегнат на ниския зид на терасата, Астроф отпива глътка червено вино. Зад него залезът позлатява гористите хълмове в далечината.

Астроф има компания. Двама мъже, оплешивяващи, с чаши в ръце. От ръкавите им грее осмолъчна звезда, символът на търговията. Исани ги разпознава – клиенти, редовно купуват опиум от Рина. Какво искат? Отстрани изглежда, че тримата провеждат цивилизован разговор, но свободната ръка на Астроф лежи върху бедрото му; пръстите му потрепват върху скрития под туниката нож, с който не се разделя.

Думите им се подреждат в свързани изречения докато Исани приближава.

–… да преразгледат политиката си относно клиентелата– държи помпозна реч по-високият. –Крайно неприятно е силфи, затворници и всякаква измет да…

Лицето на Исани пламва преди опиумът да подтисне надигащия се гняв. Ще разреши проблема по мирен начин. Да. Тази вечер е тяхна, на него и Астроф. А утре ще издири и размаже самодоволните им физиономии, заедно със всеки, нежелаещ да дели Окото на Ез със ‘силфи, затворници и всякаква измет’.

–Няма бивши престъпници. Веднъж Гробник, Гробник до живот– приглася по-ниският.

–Законът не е напълно съгласен– отвръща Астроф. Показва с жест черната лента с бродирани змийски люспи около китката си, която е задължен да носи на публични места, едновременно предупреждение и заплаха. Сервитьорите наоколо си намират спешна работа в другия край на градината. –Регламентът ясно гласи, че успелите да напуснат Гроба са свободни пред Ез, а престъпленията им опростени от Регентите и принцеса Вероне.

Исани извиква най-добрите си обноски, наследство от предишни времена.

–Господа.– Кима към тях.

Връчва кафявия пакет на Астроф, бърка под туниката му и измъква ножа от каиша, прикрепящ го към панталоните му.

–Ис, няма нужда– клати глава Астроф, но не го спира, а отпива нова глътка вино. Необяснима сянка се прокрадва в изражението му. Същият непознат, застрашителен мрак, царящ като невидима сила около Астроф откакто се върна, но този път смесен с… очакване? Глад?

Членът на Исани реагира и се надига.

Исани пренебрегва внезапната си ерекция и прегръща по-високия мъж през рамо все едно поздравява стар приятел.

–Съпругът ми и аз имаме празник.

Под невярващия му поглед опира ножа в хълбока му, с острието нагоре. С едно движение би могъл да разпори съсухрения далак под ребрата, преди дъртият малоумник да е успял да изхрипти.

–Ще го оценя високо ако си завлечете увисналите зад– ах, имам предвид, ако ни оставите сами.

Търговецът почервенява. –Няма да посмеете.

Астроф разклаща виното в чашата си. –Пробвай ни. Ис обича пресен черен дроб.

–Ис? –По-ниският мъж присвива очи. –Исани? Исани Летри? Знаех си, че те познавам отнякъде. Ако майка ти можеше да види в какво си се превърнал, щеше да се обърне в гроба.

Исани замръзва. Таверната около него се завърта в бесен вихър. От устата му се изплъзват думи, чиято същност му убягва.

Някой грабва ножа от пръстите му, дърпа го за лакътя, и застава между него и Търговците. Астроф.

–Чухте го– гласът на Астроф идва от някъде далеч. –Напуснете.

Вцепенението сковава Исани докато Търговците се оттеглят, мърморейки как и колко ще се отрази на здравето на гилдмастър Летри ако разбере докъде е паднал синът му тези дни.

Помръкващите лъчи на залязващото слънце отстъпват пред приглушената светлина на вечерните фенери, разтеглят реалността в златна мрежа от мигове; всеки миг заема точното си място в мрежата, както трябва да бъде.

Майка му е мъртва и смъртта ѝ допълва златнозимнозелената панорама. Глобалният ред в света остава непроменен. Смъртта е част от живота. Смъртта е естествения завършек на живота.

Просто факт.

Късче информация, съществуваща извън него. Не може да го достигне докато зеленият облак на опиума властва над ума му.

Баща му, първородния му брат и сестра му не са намерили за необходимо да го уведомят. Това също не го засяга. Логично е. Отрече се от тях и те се отрекоха от него преди десетилетие. Още преди преди. В нощта, когато избяга с нискороден силф без влияние и състояние, наречен Астроф Ворх, и се венчаха в храма на Ез зад реката.

–Името ми е Ворх –казва Исани на отдалечаващите се гърбове на търговците. –Не Летри. Ворх.

Астроф го отвежда към усамотена маса до ствола на масивна липа, изчезва и се връща с бутилка уиски.

Исани пресушава една чаша, втора.

–Ис.– Астроф отмята кичур коса от челото на Исани. –Знаеше ли?

–Няма значение.

Наистина няма. Всичко е наред. Всичко е както трябва да бъде.

Нищо не е наред.

Месото е твърдо, зеленчуците сварени на каша, сосът прекалено рядък и безвкусен, а виното има вкус на стомашни киселини, престояли седмица на слънце.

Исани го излива на земята и пълни чашата си с уиски.

Астроф вдига рамене, обляга се в стола и заявява, че след Гроба оценява всякаква храна. Забележката му кара Исани да стисне юмруци под масата.

Така ли го възприема сега Астроф?

Като някакъв превзет индивид, чиято храна трябва да среща определени стандарти? Все едно не са яли хлебарки на шиш и гниещи огризки заедно през първите години от съвместния си живот.

Все едно не са минали през ада, и заедно, и поотделно.

За да не каже нещо, за което по-късно ще съжалява, посяга към листа с името на Ковчежник Глут, оставен от сервитьора. Всяко разсейване е добре дошло.

–Не беше ли приятел на баща ти?– сочи Астроф фината хартия.

–Сенилен глупак.– И баща му, и Глут – определението пасва и на двамата.

Не може да се съсредоточи върху буквите.

Смъртта на майка му е останала помежду другото, незначително, неопято, непочетено събитие, но тази на тлъст червей като Глут заслужава да бъде разгласена в цял Димини?

Мачка листа на топка и го бута в другия край на масата. Пламъкът на свещта до неизпитата бутилка вино потрепва.

–Мразя, мразя, мразя този град.

Струва му се, че го е изкрещял, но всъщност го е прошепнал на себе си, толкова тихо, че дори Астроф не го е чул.

Макар, че градът не е виновен; виновни са хората; и Ез, който проповядва къде стоят жените и къде мъжете, но не е Ез, а служителите, които тълкуват словото Му по начин, облагодетелстващ единствено тях; и шибаното класово и кастово разделение, заради което Астроф от самото начало не е имал и най-малкия шанс да стане част от семейството на Исани; Астроф не познава майка му, самият Исани не я познава вече, не знае какъв човек е била в последните десет години – и чия е вината за това? – ако мозъкът му не бе разяден от проклетия опиум може би щеше да измисли начин да я посети, а ако Астроф не бе толкова безразсъден, че да се остави да го пратят в Гроба, Исани нямаше да опре до опиума; и––

Чакай.

Обвинява Астроф за собствената си неспособност да функционира без да приема шибана отрова?

Повече няма да доближи опиум. Не и ако изкривява мислите му в гротесктен възел впоследствие. Заричал се е много пъти откакто Астроф се върна, но сега – сега е наистина.

Отново пълни чашата си от преполовената бутилка уиски. Разговорите в Окото на Ез са заглъхнали и ромоленето на фонтаните звучи като гневен шепот в полумрака.

–Ковчежникът ви е доста щедър– отбелязва Астроф, неподозиращ за бурята в главата на Исани.

Разгърнал е листа и чете.

–‘Последната воля на покойния Едмонд Глут разпорежда състоянието му да бъде разпределено между наелите се да изпълнят предсмъртните му желания, както следва.’

–Предсмъртни желания?– Исани се навежда да хвърли поглед.

–Нещата, които е искал да направи или да довърши преди да умре. Цял списък.

Исани изсумтява. –И плаща да бъдат изпълнени посмъртно? Че за какво си е пилял парите и времето приживе?

–Едва ли му е стискало. Виж тук – ‘Първият, преплувал Опашката, получава три хиляди сребърни дими.’

–Лесни пари.

–Зачеркнато е. Някой вече го е направил.

Исани проследява списъка. По-надолу стойността на наградите расте заедно с трудността на задачите. Първият, който изкачи връх Серпент, който прекара една нощ в Разделеното Море, сдобие се с кост от Вечното Гробище, открадне ябълка от Заключената Градина.

Последното желание грабва вниманието му.

–В люспите на Ез, Глут наистина си е загубил ума. Бил си е загубил ума– поправя се. – ‘На извървелите Пътя се полагат по петдесет хиляди златни дими, а този който се върне първи ще наследи имотите и остатъка от богатството му.’

–Пътя?– Астроф придърпва листа и се вторачва в ситните букви. –Не е ли затворен достъпът до него? Добър начин да изчезнеш безследно.

–Ако нямаш друг възможен избор.

Най-вероятно Регентите са отворили Пътя отново заради клаузата в завещанието на Ковчежника. Наградата би привлякла търсещите бърз начин да забогатеят. Рискът би примамил прекалено безразсъдните за да се вслушат в градските легенди и прекалено младите за да помнят защо е затворен Пътят и колко хора са потънали вдън земя щом веднъж са стъпили на него.

–Бил съм там.– Исани долавя студен полъх отнякъде, въпреки че вятърът е замрял. –С приятели като дете. Отказахме се преди да стигнем твърде далеч.

В спомените му, Пътят започва на метри зад северните стени на Димини, с почернял калдъръм, заобиколен от висока, неокосена трева. Мирисът на мокра земя тегне в застиналия въздух. Ехото от всяка крачка отеква в неестествената тишина. В далечината, мъгливите завои преливат в изоставена тъмна лента, която изчезва в зеленина и мрак. Не съществуват фотографии на мястото освен началото му, защото никой не е успял да се върне оттам.

Откъде му е хрумнало на Ковчежник Глут да разравя угасналите въглища?

Астроф отпуска глава назад, загледан в нощното небе през надвисналите клони. –Ако го бяха отворили преди да сляза в Гроба, знам кое щях да избера. Всъщност– стиска коляното на Исани под масата –още не е късно. Пътуване в неизвестното. Аз и ти, само аз и ти, далеч от ограниченията на обществото и осъдителните погледи.

Исани изучава острите линии на профила му, който се очертава на фона на тъмните листа. Сериозен е. Астроф е сериозен относно Пътя. Как? Защо?

–Няма начин. Нали не мислиш да направиш някоя глупост?

Астроф се извръща настрани за миг както прави когато иска да скрие разочарованието си, и сменя темата. Изкачва ръка по бедрото на Исани.

–Точно сега имам нещо друго наум.

Тактиката му се оказва успешна: Исани е твърд още преди Астроф да увие пръсти около члена му през панталоните. Димини, Пътят, Гробът, смъртта на майка му и провалената вечеря се стопяват, отстъпват пред желанието да просне Астроф на масата пред всички и да го чука докато и последните сили ги напуснат.

Скоро.

Докато напускат таверната и поемат по алеите отзад, главата му се върти. Влиянието на опиума отдавна е отслабнало, но алкохолът го е замаял повече, отколкото е предполагал. Обляга се на Астроф, повече за да вдиша аромата му и да плъзне длан по задника му, отколкото да стабилизира крачките си.

Астроф не остава безразличен. Придърпва Исани до първата беседка по пътя им и го притиска към каменната стена. Студенината на камъка срещу гърба на Исани и горещия език на Астроф по врата му пращат искри по цялото му тяло. Пакетът опиум се изплъзва от ръката му и пада върху калдъръма.

–Не мога да чакам.– Астроф заравя пръсти в косата на Исани, хапе долната му устна, целува го докато разкопчава колана му с несръчни, трескави движения, припрян все едно е броял секундите до края на вечерята. А може би наистина ги е броял. Идеята ласкае Исани. Въодушевява го знанието, че след всичките тези години, след загубата на окото му, желанието в Астроф все още гори не по-слабо от това в Исани.

Астроф освобождава ерекцията на Исани от панталоните, накланя глава с лукава усмивка и коленичи пред него. Влажният въздух върху слабините на Исани го кара да потръпне в очакване. Около тях, вечерният мрак ги обгръща в пашкула на привидно усамотение. Мъглата се завръща, виеща се ниско над земята покрай глезените им. Астроф сключва устни около члена му и го поема целия, давейки се в нетърпението си. Топлината на устата му изтръгва сподавен стон от гърлото на Исани, който се обляга на стената и затваря очи, сграбчил косата на Астроф.

–Позор!– остър вик вцепенява и двамата. Първи, след дълъг миг, се окопитва Астроф, отдръпва се като внимава да не нарани Исани със зъби и се изправя.

–Какъв упадък. А някога Окото беше реномирано заведение– продължава да нарежда гласът докато Исани се привежда в ред. О, не. Фигурата, изплувала пред тях, се оказва единия от Търговците, с които се сблъскаха по-рано в таверната. По-високият. Той също ги разпознава. Обръща се директно към Исани.

–Позор за името Летри.

–Ворх.– Исани стиска челюсти. С какво право го напада Търговецът след като Исани го е засичал десетки пъти пред беседката на Рина, със зелени сълзи, капещи от очите му, изгубен в друг свят под опиянението на опиума, придружен от различни дами и нито една от тях съпругата му? С какво право? И какво дири в градините на Окото по това време, ако не нова доза от същото?

–Ворх да бъде. Все едно. Не заслужаваш да се наричаш Летри щом споделяш легло със… със…– търговецът маха към Астроф с уста, изкривена в отвратена гримаса – такъв като него, силф. За капак, не само си се омъжил за силф, но и носиш името му. Името на силф, да не чуе Ез. Силф и Гробник. Двоен позор.

Кръвта се качва в главата на Исани. Значи това било? Не заради непристойното им поведение на публично място, не заради по-ранното им спречкване с Търговците, всъщност донякъде и заради него – всъщност причината за сблъсъка им и за всичко това е произходът на Астроф. Защото идва от юг, не е роден в Димини, а на няколкостотин мили разстояние, между хора с различни традиции и обичаи, в град-държава, с която Димини е воювал веднъж, само веднъж и то преди столетия. Исани не знае кое е по-тъжно: идеята, че дори в наши дни омразата не е затихнала или че все още се намират индивиди, готови да вгорчат живота на тукашните силфи заради делата на предците им. Фактът, че Астроф е бил в Гроба само подклажда огъня.

–Не живеем в Тъмните Векове– Исани се опитва да задържи тона си спокоен. До него Астроф надава раздразнено изсумтяване. –Всеки е свободен да влезе във връзка с когото си пожелае, без да се съобразява с мнението на разни… хора.

Търговецът го игнорира без да спира тирадата си. –Нищо чудно, че майка ти си отиде преждевременно. Петното върху семейство Летри скъси живота ѝ.

Челюстите на Исани се стягат. Астроф стиска рамото му и пристъпва към Търговеца.

–Достатъчно. Смъртта на Иса Летри няма нищо общо с нас.

–Дали? Срамът пред обществото е достатъчна причина, заедно със загубата му– сочи към Исани –защото за нея беше равно на загуба. ‘Вече нямам син,’ навеждаше очи, ако се спомене името му. ‘Исани не е мой син.’

Твърденията са очевидна плоска провокация, но събуждат старо, непокълнало съмнение в Исани. Майка му не би постъпила така. Не би. Не би. Никога. Нали? Исани избутва Астроф настрани и грабва Търговеца за яката.

–Още една дума за майка ми и някой ще пострада.

–Кой ще пострада ще решат Регентите– заявява Търговецът като се отръсква от захвата на Исани. Изсмива се на смаяното му изражение. –Да, Регентите. Какво си мислеше? Че ще позволя на някакъв самозабравил се силф и пропадналия му партньор да ме заплашват безнаказано?

Въздухът покрай Исани се смразява.

–Какво си направил?

–Ще разбереш много скоро.

Беседките, таверната, паркът около Исани се замъгляват. Единствено Търговецът е във фокус, самодоволната му стойка и начинът по който изплюва, ‘Очаквайте вести от Регентския Съвет’. Изкуфелият кретен е подал жалба срещу тях. Това е. Няма какво друго да е направил. Тъп, долен, слабоумен дегенерат. А Астроф – какво ще стане с Астроф, ако ги задържат и ги намерят за виновни?

Преди да осъзнае какво прави, Исани забива юмрук в корема на Търговеца, после в челюстта му. Разнася се пукотът на счупена кост. Търговецът се превива с пъшкане. Дъртият идиот си го заслужава. Заслужава го и ще си го получи.

–Подъл, злобен, мръсен негодник– крещи Исани със всеки удар. –Ще те науча да си гледаш работата и да оставиш другите да си гледат тяхната.

През мътната пелена покрила зрението му забелязва Астроф, който не откъсва очи от него, следи движенията му с полуотворени устни като прокарва пръст по острието на ножа си. Спадналата ерекция на Исани се събужда. Промяната в Астроф, след като се възстанови от Гроба, е осезаема. За добро или лошо, Астроф е по-тих, по-бърз, по-силен. По-непредсказуем.

Гладната му усмивка побърква Исани.

Астроф минава зад Търговеца и го изправя без да обръща внимание на провлачените му опити да протестира през строшената си челюст. Хваща ръката на Исани, поставя ножа в нея и притиска острието към гърлото на Търговеца.

–Довърши го.

Страхът в лицето на Търговеца и възбудата в погледа на Астроф изтриват и последния проблясък на разум в Исани. Членът му, болезнено твърд, изпъва плата на панталоните му.

Астроф натиска ръката му. Червена струйка потича по сбръчкания врат на Търговеца. Без да мисли, Исани се подчинява и издърпва рязко ножа. От отворилата се рана бликва поток от кръв срещу него; пръските обливат ризата му като разлято евтино вино. Предсмъртните хрипове на Търговеца огласят настъпилата тишина. Астроф изтрива острието в наметалото на умиращия и го прибира обратно под туниката си докато тялото се свлича в краката му.

–Цветът ти отива. – Астроф размазва капка кръв по устните на Исани. Допирът кара Исани да настръхне. Облизва металния вкус и засмуква пръста му в пресъхналата си уста. Но не е достатъчно. Иска още, има нужда от още. С една ръка дърпа Астроф към себе си, а с другата повдига туниката му за да намери катарамата на колана му. Астроф се притиска към него, търка чатала си в неговия. Плъзга ръце под ризата му, навсякъде по голия му гръб, надолу по задника му, забива пръсти в плътта му толкова силно, че Исани е сигурен че на сутринта ще се събуди покрит със синини. Има ли значение?

Успява да разкопчае панталоните си и тези на Астроф. Когато най-накрая изважда членовете им и ги обхваща в дланта си, кожа до кожа, Астроф потреперва и изпуска тиха въздишка. Вкопчва ръка в косата на Исани и накланя главата му назад за да покрие устните му със своите в алчна, жадна целувка, която превръща краката на Исани в желе. Налага му се да впрегне целия си самоконтрол за да не свърши там и тогава, преди дори да са започнали.

–Чакай– отдръпва се Астроф и му намига. –Чувал съм, че кръвта е добър лубрикант.

Не е. Кръвта не е добър лубрикант, но Исани не желае да обяснява откъде му е известно това. Толкова е твърд, че му е все едно какво ще ползват. Свива рамене. –По-добре от нищо.

Астроф кляка до трупа, вкарва два пръста в разреза на гърлото. Нещо вътре изхрущява. Астроф добавя трети пръст, движи ги напред и назад, чука раната с пръсти докато цялата му ръка не се обагря в червено.

–Ез да захапе … сянката ти– изругава Исани под нос и поема дъх през стиснати зъби. Не е редно, но гледката на кръвта по кожата на Астроф стяга топките му още повече. Коленичи до Астроф, събаря го на земята, и без да му даде възможност да каже или направи каквото и да е, се хвърля отгоре му и обвива окървавените му пръсти около притиснатите им един в друг членове. Астроф не възразява. Разнася кръвта по цялата им дължина, от основата до върха и обратно. Нетърпението в Исани нараства. Заравя лице във врата на Астроф, движейки се срещу твърдия му член с неравни тласъци. Астроф увива и другата си длан около тях, увеличава натиска около пулсиращата плът.

Исани хапе врата му. –Няма да издържа дълго.

–Не е нужно.– Астроф го хваща за косата, изтегля главата му нагоре за да разположи лицата им едно срещу друго. –Стой така. Искам да гледам как свършваш.

Нечленоразделен звук се изтръгва от гърдите на Исани. На ръба е. Болката от пръстите на Астроф, оплетени в косата му и мирисът на кръвта между тях двамата го отнасят все по-близо до края въпреки нежеланието му. Близостта на Астроф е по-пристрастяваща и от най-силния опиум.

–Трябваше да те накарам да изчукаш прерязаното му гърло– пъшка Астроф. Тялото му трепери под Исани. –Щеше да ти хареса.

–Какво?– повдига вежда Исани, но незнайно как и защо картината на член влизащ и излизащ от зеещото гърло на труп смазва съпротивата му пред настъпващия оргазъм. Избухва с вик в ръката на Астроф, който не закъснява и излива спермата си след няколко диви тласъка, смесвайки я с неговата.

Какво, в името на Ез? Какво се случи току-що? Няма сила да асимилира постъпката им.

Когато тръпките на наслада в слабините му заглъхват, Исани се просва до Астроф за да поеме дъх. Небето отгоре тъмнее от тежки облаци. Ще вали.

–Убихме човек.– чува се Исани да казва без да е имал такова намерение, сякаш за да го потвърди пред себе си. –Убихме човек, и на теб ти хареса.

–А на теб не?– Астроф хваща Исани за раменете и го обръща го към себе си. Червените петънца в очите му блестят. Ъгълчетата на устните му трепват. –Хареса ти, Ис. Хареса ти всяка секунда.

Исани се изплъзва от хватката му, но не може да отрече очевидното: да, хареса му. Не толкова убийството, колкото реакцията на Астроф, глада в погледа му. Новопоявилата се тъмнина в Астроф, плашеща и вълнуваща, го привлича както никога досега. Исани е убивал – не за удоволствие, а от необходимост – и въпреки, че не иска да го признае, е готов да го направи отново. За Астроф. Заедно с Астроф.

Не, не.

Подобни идеи няма да доведат до нищо добро.

Хладината на логиката изтрива последните остатъци еуфория от оргазма. Прозрението за същността на извършеното го прорязва до кости. Ако ги разкрият, възможните последици ще са катастрофални. Смъртта на обикновен човек би могла да бъде потулена някак, никой няма да се заинтересува от поредния труп зад Окото, но убитият е Търговец – Регентите няма да оставят нещата така, ще разследват и ще търсят, ще обърнат Димини с хастара навън докато не намерят извършителите, а Астроф вече е бил в Гроба, което влошава положението до краен предел.

Вдига глава към Астроф. –Не биха ни пратили в Гроба.

–Ис, убихме влиятелен човек и се изчукахме до тялото. Къде мислиш, че ще ни пратят?

На входа в дома им ги чака писмо, подпечатано с изображението на Ез, змия, преплетена около буквата ‘В’ – печата на принцеса Вероне и Регентите. Призовка. Уважаемият Търговец Грекари Нува съди Астроф и Исани Ворх за публична заплаха и накърняване на лично достойнство.

Явно още не са открили трупа му.

Исани и Астроф отмиват засъхналите телесни течности от себе си, събират най-необходимите си вещи, регистрират се в краткия списък на желаещите да извървят Пътя преди някой да е успял да ги спре и оставят Димини зад себе си под пръските на среднощния дъжд.