Виолетки

Бръмченето на звънец долетя откъм вратата на офиса, заедно с настойчив глас.

– Бързо. Трябва да ти покажа нещо.

Бош Кей хвърли картонената чаша с изстинало кафе в коша и разтърка очи. От ръкавите на ризата му го лъхна аромат на виолетки – омекотител или парфюма на жена му. Напоследък ги бъркаше, но му се гадеше и от двете.

Така ухае любовта, а любовта ще спаси света, казваше благоверната, отмяташе руси екстеншъни, нацупваше хиалуронови устни и се връщаше към безкрайните фейсбук битки, в които засипваше опонентите си с кофи любов. Не се бяха развели само защото Бош Кей нямаше време. Дните му – и повечето нощи – минаваха в работа по Скулптора, невротехнологично устройство за визуализация и манипулация на сънища.

Бош Кей работеше с екипа, усъвършенстващ терапията за смекчаване на прекомерни кошмари. Автоматизираха процеса като тренираха част от невронните мрежи на Скулптора да разпознава кога трябва да бъде приложена транскраниална магнитна стимулация на префронталния кортекс при засечена повишена активност в амигдалата, ядрата в лимбичната система, отговорни за реакциите на страх и тревожност. Други мрежи се грижеха за записването и категоризирането на кошмарите в самостоятелна база данни, отделно от общите сънища, за бъдещо обучение и интерпретация.

– Важно ли е? – През матовото стъкло Бош Кей разпозна Фѝлио, един от сънните анализатори. Натисна бутон отдясно на вратата и тя се плъзна вляво. – Каквото и да е, трябва да почака. Зает съм.

– Готови са резултатите от втората тестова група. Имаме визуални записи.

– Прекрасно. Но виж, човек, сега нямам време да…

– Почти идентични са с твоите. – Фѝлио го дръпна за лакътя. Бош Кей бе взел участие в първите тестове и приносът му се оказа решаващ, защото от двадесетте участници, заспали под сънните каски, единствено той бе сънувал кошмар.

– Как така идентични? – намръщи се, но последва Фѝлио през полуосветените коридори. Отвъд стъклените стени блещукаха сградите на Краснов Брод в долината отдолу.

– Трябва да видиш сам.

Сред светлините на града изпъкваха неонови букви, протестни слогани разположени така, че да се виждат от лабораториите в ИнноСън: „Мозъците ни не са за продажба” и „Нашият ум, нашият избор”. Надписите се бяха появили скоро след като в социалните мрежи тръгна кампанията за набиране на доброволци за тестване. Бош Кей извърна поглед.

В анализаторския отдел безплътна преграда от плуващ във въздуха пространствен интерфейс разделяше помещението на две. Също като първия път, когато застана лице в лице с кошмара си, подробно изобразен на екрана, Бош Кей изтръпна. Главата му се завъртя все едно пропадна в невидима дупка.

Интерфейсът показваше видео прозорци, застинали на пауза. На всички без един, се повтаряше мрачна картина в няколко варианта: хаос в офисите в ИнноСън, разрушени стени, преобърнати бюра и столове, хора драпащи по пода с лица, изкривени в замръзнал вик. По останките от мебели пълзяха виолетки. Синьо-лилави цветенца с по пет листа, отворени в хищна гримаса.

– Сънищата. Приликата с твоя е прекалено голяма за да не я вземем под внимание. – Фѝлио махна към екраните и виолетките се раздвижиха. Неестествено дългите им стъбла се гърчеха като пипала от лъвкрафтски светове.

Бош Кей долови мириса им, нежен и свеж на повърхността, с нотки на гнилоч и сладникава миризма на разложение, смес от гранясало месо и развалени яйца.

– Как… – Обядът му се стрелна към гърлото. Покри устата си с длан.

– Това трябва да разберем.

Виолетките събориха блондинка в бял костюм, изцапан с лилави петна. Движеха се бързо и безмилостно. Покриха лицето ѝ; кожата се сбръчкваше и се покриваше с мехури където я докоснеха. Стъблата влязоха в устата ѝ. Писъците ѝ секнаха. Няколко венчелистчета се плъзнаха в очите ѝ със съскане докато размахваше ръце в отчаян опит да отхвърли цветята от себе си. Кръв и лигава прозрачна течност потекоха по бузите ѝ.

Дясната половина на черепа ѝ хлътна навътре, изду се навън, пак навътре и пак навън, и избухна във взрив от руси кичури и парченца окървавена сива материя. Виолетките се нахвърлиха върху остатъците от мозъка ѝ с противно мляскане.

Бош Кей стисна зъби за да не повърне.

– Спри го.

– Останалите са същите. – Фѝлио затвори видеото със жест и извика ново. – Някои подробности се различават, например периода от денонощието, по̀ла и външния вид на жертвите, но в общи линии събитията следват един сценарий – освен този сън.

Пред тях се появи тъмно пространство. В далечината се полюшваше отворена врата. Зад нея потрепваше желеобразна маса, в която се вихреха сини и бели нишки.

– Някой е гледал прекалено много Старгейт Атлантис- подсмихна се Фѝлио.

Бош Кей пое дъх няколко пъти.

– Първото, което ми хрумва… – Когато стомаха му се поуспокои, започна отново. – В системата има някакъв бъг. Данните от моя тест са заместили…
Композицията се приближи. Синьо-бялото желе изпълни рамките на вратата, потъмня и се разпадна в армия от виолетки. Съскаха; съскането им се забави до неразбираем говор, типичен за кошмарите, после замлъкнаха и скочиха към камерата.

Бош Кей инстинктивно отскочи назад.

– Всъщност не. Моите данни не са изтрили новите, а някак са се смесили с тях. Няма друго обяснение за подобна бъркотия.

Фѝлио вдигна рамене.

– Знам само, че нещо не работи както трябва, а в сряда трябва да изнеса демо пред стейкхолдърите. Можеш ли да го оправиш дотогава?

Струйка пот потече по челото на Бош Кей. До сряда оставаха малко повече от два дена, през които имаше цял куп приоритетни задачи за вършене.

Върна се в офиса и свика колегите за среща. През остатъка от нощта и следващия ден проведоха всевъзможни симулации, но не намериха причината за странните резултати. Накрая, след литри кафе и енергийни напитки, прибягнаха до най-древния метод – рестартираха сървърите на Скулптора с надеждата това да разреши проблема.

Бош Кей се обади на Фѝлио. Решиха да проведат нов тест, само с Бош Кей и доброволеца на когото принадлежеше кошмара с вратата. Дори и да не откриеха бъг, имаше шанс да се сдобият с резултати, подходящи за демо.

Обнадежден, прекара нощта на дивана в офиса. Провери телефона си за пропуснати повиквания, но намери само съобщение от жена си. Четири лилави сърца и снимка на новата ѝ дизайнерска чанта с десен на виолетки, ползвах кредитната ти карта, нали нямаш нищо против, мило? Ще я пусна във фейсбук да се изядат от яд ония пачѝ – и за пореден път си напомни да намери време да говори с нея относно развода.

Сънува коридорите на ИнноСън, потънали в мрак. Неоновите букви изписваха „Затвори вратата.” Отнякъде дойде Скулптора, превърнал се в човек. Носеше букет виолетки, съскащи към Бош Кей. Опитваха се да кажат нещо, но не можеше да ги разбере.

– Харесва ли ти физическото ми тяло? – Скулпторът протегна свободната си ръка към Бош Кей за формално ръкостискане. – Знаеш ли, че мозъчните ти вълни ми позволяват да пробивам дупки във пространствено-времевия континуум? Лилавите ми приятели са във възторг.

Слоганите в Краснов Брод премигнаха. „Затвори портала.”

– Май съвсем откачих – промърмори Бош Кей и се събуди, облян в пот.

Стана да поръча кафе. На бюрото си намери изсъхнала виолетка, явно безвкусна шега от някой голям умник. Смачка я и я изхвърли.

***

Жуженето на сънната каска го приспиваше. Доброволецът до него поиска чаша вода. Далечният звук от течаща чешма прерасна в съскане.

– Какво по дяволите? – извика някой.

Бош Кей подскочи в леглото. Сънуваше ли? Погледна ръцете си – пръстите му помръднаха, всички с точния си брой и форма, сигурен знак, че беше буден.

Таванът над него притъмня. Очертанията на правоъгълник изгряха в лилаво над главата му. Мирисът на пролет и трупове изпълни стаята.

– Трябва да затворя вратата! – изкрещя Бош Кей и понечи да стане, но крайниците му не се подчиняваха.

Синьо-бяло желе прокапа отгоре. Капките се превръщаха във виолетки преди да достигнат пода.

Някъде изпищя жена.

Виолетките се покатериха по краката му, нагоре по гърдите и спряха пред лицето му. Листчетата им се отваряха и затваряха в бавен ритъм. Говореха му и този път ги разбра, секунди преди сърцето му да спре.

Носим любов, казваха. Любовта, която ще спаси света.