Валънтайн трябва да умре

Осветлението в ‘Камео’ примигна няколко пъти с началните тонове на (Don’t Fear) The Reaper и притъмня. Клиентите напуснаха масите си за да наобиколят подиума, където класическа тройка – блондинка, брюнетка и червенокоска – събличаха дантелените си рокли, извивайки се в ритъма на музиката.

Джак пресуши уискито си. Времето напредваше, а Тони го чакаше. Остави шепа монети за питието, побутна ги към бармана, поколеба се и отброи няколко банкноти отгоре.

– Червен дим?

Джак стисна устни. – Черен. Половин доза.

Не можеше да си позволи повече. По-голямата част от спестяванията му плати престоя на Тони в една от по-евтините болници в края на Брега, където не задаваха въпроси, нито пък уведомяваха служителите на реда ако пристигнеше пациент с прясна, кървяща рана отстрани на корема и липсващ бъбрек. Останалите пари отидоха за болкоуспокояващи и черен дим. Тони твърдеше, че димът притъпява болката по-успешно от всякакви лекарства.

Барманът кимна и изчезна зад вратата в края на бара.

Брюнетката и блондинката на подиума, вече напълно голи, се бяха сдобили с колани с огромни изкуствени пениси и помагаха на червенокосата да заеме подходяща поза между тях. В тълпата наоколо няколко човека сваляха дрехите си и тези на най-близкостоящите. Вляво от Джак мъж на средна възраст в черен костюм и вратовръзка качи момиче – дали имаше осемнадесет? – с къса розова рокля върху барплота и зарови глава между краката ѝ.

Джак отклони поглед. Намести члена си в панталоните. Обикновено не би отказал да вземе участие в забавлението. Неангажиращо чукане, гостоприемна дупка, час или два опиянение далеч от сивата реалност. Но не тази вечер. Сега трябваше да пази ума си чист, заради Тони.

– Господин Монро – дойде глас иззад бара. Млад мъж, почти хлапе с износена тениска и разрошена коса, но златният ключ на верижка около врата му издаваше статуса му. Освен това знаеше другото име на Джак. Джак не си правеше илюзии. Колкото и да внимаваше, въпрос на време беше градът да разбере за посещението му и явно времето беше дошло. Скоро и Валънтайн щеше да почука на вратата на мизерния апартамент, където бяха отседнали с Тони – или може би нямаше да си прави труда, а просто щеше да прати някой да ги елиминира и двамата на място.

– Сава Сарета – мъжът протегна ръка. Джак я пое. – Собственик на заведението.

Сарета. Те ли бяха поели управлението на ‘Камео’? Добро постижение. В убежището на Джак в Ермонт, новините за смъртта на стария Сарета пристигнаха преди три месеца. Синът и дъщеря му сигурно умираха от гордост да прибавят ‘Камео’ към редицата барове, които притежаваха навсякъде из Дасенпорт.

– Казвам се Бекет – поправи го Джак. – Не съм в хм, семейния бизнес.

– Приятно ми е, господин Бекет. – Сава постави обемист пакет пред Джак. – Радвам се, че сте наш клиент. Най-добрият черен дим – за Вас и съпруга Ви. Ако имате нужда от още, само кажете. Ще е удоволствие да Ви го доставим.

Знаеше за Тони. Добре информиран, като баща си навремето. Кой още знаеше, че Джак и Тони са в Дасенпорт? Валънтайн, със сигурност. Параноидният кретен не бе спрял да го следи през всичките тези години.

Димът щеше да осигури на Тони поне месец без болка, ментална или физическа и Серос да му е свидетел, Тони имаше нужда от забрава. Жалко. Безплатните подаръци в света на Джак излизаха скъпо. Въздъхна и побутна пакета встрани. – Тук съм само временно.

– Всъщност, точно за това бих искал да поговорим. Виждате ли, по време на отсъствието Ви се случиха някои… промени, за които може би не сте осведомен. Ще е прекрасно, ако имате няколко минутки за разговор. Не тук. На по-усамотено място.

Джак смръщи вежди. – Не поддържам връзка с Валънтайн Монро. Няма какво да ви предложа, Сарета, на теб и на сестра ти. Брой ме за умрял. Силите и влиянието ми в Дасенпорт са по-малко от нула.

– На Ваше място не бих бил толкова сигурен. Но, моля, вземете го. – Сава плъзна пакета към Джак. – Каквото и да се случи, димът е Ваш, без никакви отговорности и задължения.

От подиума долитаха стоновете на червенокосата заедно с колективното пъшкане на зрителите. Три чифта цици се друсаха и търкаха едни в други в полезрението му. Джак се размърда в стола. Неудобната му ерекция не би могла да дойде в по-неподходящ момент. От колко време не бяха правили секс с Тони? Месец? Два?

Сава махна към вратата зад бара. – Последвайте ме, моля.

Джак прибра дима и закопча палтото си, така че да прикрие твърдия си член. Пъхна ръка в джоба си и през тънкия хастар сграбчи ножа, затъкнат в колана му. Не че щеше да промени нещо, но му даваше измамно чувство за сигурност. В крайна сметка, ако Сарета искаха да го премахнат, щяха да го направят в момента, в който узнаеха, че е обратно в града. Нямаше да се церемонят и да го подкупват с дим. Най-вероятно Сава, с незряла самоувереност, щеше да се опита да привлече помощта му в евентуални зле замислени планове срещу Валънтайн. Джак сбръчка нос. Пет пари не даваше за Валънтайн, нито за Сарета, нито за когото и да е друг наследник от дванадесетте семейства в постоянна война за власт над Дасенпорт. Можеше да залъже хлапето с празни обещания, да измъкне още някой пакет дим и с парите от продажбата му още утре да натовари Тони в първия ферибот до Ермонт, а оттам до най-близкото селище зад Стената, където златните ключове на фамилиите от Дасенпорт не означаваха абсолютно нищо.

– Valentine is done – припяваше Сава със смесица от верни и измислени думи на приглушената песен, идваща от бара докато слизаха по полуосветените каменни стълби към подземните помещения, известни преди като Мазето. – Valentine is truly done.

– Иска ти се – измърмори Джак. – Такива като него ще надживеят и мен, и теб, и децата ти.

Зъбите на Сава проблеснаха в полумрака. – Серос невинаги е на страната на силните, господин Монро… извинете, Бекет.

– Серос не е на ничия страна.

– Внимателно тук. – Сава се наведе под изпъкнала таванска греда, натисна един от камъните и стената се плъзна настрани за да разкрие стая, издържана в черно от пода до тавана. Восъчни свещи горяха в сребърни свещници по стените. В средата на изсечената от камък маса, плътен черен дим се стелеше над кристална купа, гравирана с инициалите на Сава, СС. Подредени в кръг около нея трептяха пламъците на още дванадесет свещи.

На пръв поглед помещението изглеждаше празно, но Джак долавяше присъствие, слаба, странно позната енергия. Кой освен тях двамата се криеше наоколо? И защо?

Сава извади гарафа уиски от шкаф под масата, наля в две чаши, подаде едната на Джак, плесна с ръце и отнякъде се разнесе (Don’t Fear) The Reaper.

– Любима песен? – повдигна вежда Джак.

– Съжалявам – ухили се Сава – просто обожавам споменаването на Валънтайн. Обсебен съм от думите в този ред. Срещали ли сте Жътваря, господин Бекет?

– Съвсем наскоро – Мирисът на прегоряла захар от дима нахлу в ноздрите на Джак, изпълни белите му дробове и го изпрати в панически пристъп на кашлица. Щом се съвзе, добави – Кой не го е срещал?

– Сезоните не се страхуват от Жътваря – каза Сава със затворени очи като поклащаше глава с мелодията. – Нито пък вятърът, слънцето или дъждът. Красиво, нали? Мислите ли, че Жътварят се страхува от сезоните?

– Има ли значение какво мисля? – Проклетата песен в съчетание с дима усукваше мислите на Джак в неразплитаем възел. Енергията на трети човек наблизо гъделичкаше ъгълчетата на съзнанието му, а за капак, ерекцията му не спадаше, колкото и да я пренебрегваше. Отпи от уискито. – Защо сме тук, Сарета? Искаш да ме пратиш при Жътваря да го разпитам лично за страховете му?

Сава отметна сиво-рус кичур коса от челото си. – О, не. Нищо такова. Кратък разговор за да попълня възможните дупки в знанията Ви относно последните събития в Дасенпорт, а след това да Ви покажа нещо.

Джак остави чашата на масата и скръсти ръце на гърдите си. – Слушам те.

Последните акорди на песента заглъхнаха само за да започне отново, отначало.

– Вие сте впечатляваща личност, Джакиел Августин Монро…

– Джак. Джак Бекет.

– …по майчино име Бекет. Единственият от наследниците, който е предал силите си в семейния ключ и доброволно се е отказал от правата си на първороден. Чудя се дали другите истории за Вас са верни?

– Най-вероятно – вдигна рамене Джак. – Забравѝ официалностите. Отдавна съм се разделил със всякакви титли и прочие.

– Джак. – Името прозвуча повече като удължено Жа-а-а-к, меко и хармонично като вино от Южните покрайнини. – Джак Бекет и Валънтайн Монро. Двойката на века.

Така беше. В предишен живот, под светлините на пристанището и шума на океана, когато двама наивници смятаха, че светът ги приветства и им принадлежи. Преди първият от многото удари, които животът щеше да им нанесе, да разбие крехкия им балон и всеки от тях да се превърне в гротескно неузнаваема версия на себе си.

Можеше да види съненото изражение на Валънтайн, тъмната му коса върху белите възглавници, непресторената му усмивка докато отмяташе чаршафите, приканвайки Джак да се върне в леглото.

Наистина ли бяха толкова млади?

– Тогава не знаехме, че съм Монро. Не знаех, че ми е брат.

– Не те съдя… Джак. – Сава допълни напитките им. – Обичал си го някога.

– Някога е доста време. – Джак посегна за чашата си.

В дните на първоначално объркване след като научиха истината, всеки обвиняваше другия: Валънтайн мислеше, че Джак желае да се докопа до златния ключ с цената на всичко, а Джак подозираше Валънтайн в инсцениране на цялата афера за да отнеме силите му и да остане единствения пазител на ключа, за какъвто беше подготвян от ранно детство.

Димът размазваше очертанията на стаята около Джак. Главата му се въртеше. Накъде биеше Сава? Защо му трябваше да обсъждат миналото?

– Обичаш ли го още? – Гласът на Сава извика нова серия нежелани спомени. Смъртта на Джерард Монро, бащата, когото Джак не познаваше. Покосен от инфаркт след триседмична оргия, от който силите на стария глупак не можаха да го спасят. Валънтайн го наследи. Тогава се появиха първите признаци на параноята му. Без да се замисли убиваше всеки, който би могъл да се окаже заплаха за властта му. Джак се оттегли в Южните покрайнини за да обмисли бъдещите си ходове, където срещна първо Алис, после Уилоу, а накрая Тони и откри, че смисълът на живота не лежи в мощ и богатство.

– Не ми отговаряй веднага – продължи Сава. – Помисли. Ще те попитам пак. После. Нека първо ти разкажа за плановете си.

Свещите на масата припламнаха. Пламъците им хвърляха дълги сенки по стените.

– Не е тайна, че намирам сегашната система за управление на ключовете в Дасенпорт за твърде разпокъсана. Баща ми не беше горещ привърженик на идеите ми, но сестра ми ме подкрепя напълно, заедно с – може би ще се изненадаш – бъдещите наследници на Ларен, Астори и Малбатен.

Властта над ключовете трябва да бъде централизирана, Джак, официално централизирана, за да спрем завинаги дребните войни за територия и надмощие. Само ако управляваме единно можем наистина да се фокусираме върху по-големи цели като непробиваема защита за Дасенпорт и по-добро разпределение на наличните ресурси.

– Ясно – кимна Джак. Ах, възвишените идеали на младостта. Благородно, но неприложимо на практика. – Дванадесетте ключа трябва да принадлежат едновременно на всички – или на никого.

– Точно така. Или на едно управляващо семейство.

Джак се изсмя. – Нека позная. Сарета?

– Може би – Сава наклони глава. – Разгледахме и възможността да изберем Монро. Все пак Валънтайн доскоро беше най-силния сред нас, благодарение на теб и взетите от теб сили.

– Доскоро? – Какви бяха шансовете някой да е избутал Валънтайн от спечеления му в кръв трон?

– Проблемът с Валънтайн е, че действа импулсивно. Прекалено егоистично. Не умее да планира и да следва планове, разчита на груба сила там, където трябва да пипа с финес. Затова имаме нужда от помощта ти.

– Сава – Джак отпи дълга глътка. – Както казах, не бих могъл да ви помогна с нищо. Погледни ме. На шестдесет и три години съм, а Тони на петдесет и осем. Уморени сме. Нищожните остатъци от силите ми ни поддържат в достатъчно добра форма, че да изглеждаме в средата на тридесетте, но сме уморени. Ако доживееш до нашата възраст, ще разбереш. Толкова късно в живота, умората е твой неизменен спътник. Трябва ми единствено спокойствие за да изживея оставащото ми време с Тони, далеч от който и да е ключ и всичките тревоги покрай него.

– Разбирам. Предположих, че отговорът ти ще е подобен. Мога да те уверя, обаче, че искаме от теб нещо съвсем… бързо. След това ще спрем да те притесняваме. Гарантирам също, че ще е безопасно за теб и съпругът ти да се завърнете в Дасенпорт за постоянно, ако желаете.

Неясно скимтене долетя отнякъде за миг, като на агонизиращо животно, и заглъхна. Джак наостри уши. Присъствието в краищата на съзнанието му сякаш нарастна.

– Кой друг е тук с нас?

Сава свали златния ключ от врата си. – По-силен си отколкото мислиш. Най-добре да ти покажа.

Начерта сложен символ в пространството пред себе си. На отсрещната стена се появи ключалка. Сава отключи. Зад скритата врата цареше плътен мрак, но когато зрението на Джак се адаптира, различи очертания в тъмнината.

Човешко тяло, или останките от него, висеше закачено за косата на дълга кука, закрепена към тавана. Ръждива миризма на кръв изпълваше въздуха, заедно със смрадта на гной, отворени рани и отдавна немита плът.

– Джак Бекет – Сава взе запалена свещ от масата и я подаде на Джак. – Ще перефразирам предишния си въпрос. Обичаш ли Валънтайн Монро достатъчно за да го отървеш от мъките му?

Стаята около Джак се завъртя. Залитна назад.

Треперещият пламък на свещта озаряваше обезобразен труп. Ръцете завършваха с две къси чуканчета, отрязани близо до рамото. Отсечени, по-скоро. Накълцани. Ампутацията беше неравна все едно извършена от несръчен чирак на касапин в пристъп на ярост. Назъбената кост белееше в средата на покритите с черна, засъхнала кръв меса.

Между сълзящите, инфектирани разрези по гърдите и корема, и няколкото зараснали дупки от куршум, кожата на места стоеше набръчкана и почерняла като изгорена. Вдясно от пъпа, рожденото петно във формата на разкривен полумесец, изтриваше всякакви съмнения, че това е Валънтайн, или каквото е останало от него.

Краката му, на сантиметри под средата на бедрата, също липсваха. Между тях, където трябваше да се намират пениса и тестисите, зееше огромна рана.

– Серос… – промълви Джак. Думата отекна в тишината: Серос… Серос… Серос. Песента беше спряла.

С несигурна ръка, Джак повдигна свещта. Семейният ключ, вграден в богато украсена златна лента, стегната около врата на трупа, искреше в оскъдната светлина. По-нагоре, над плътните, по чудо незасегнати от нож и огън устни, от някога тесния и леко извит нос бяха останали само два процепа през които свистеше дъхът му. Черните дупки на мястото на очите гледаха право в Джак.

Трупът отвори уста. Струйка кръв се стече по брадичката му. От гърлото му излезе задавен, гъргорещ звук.

– Не се страхувай от Жътваря, Валънтайн – цитира Сава. – Ще те научи да летиш.

Джак се олюля, свлече се на колене и избълва горчиво-киселото съдържание на стомаха си върху каменния под. Когато спазмите на повръщане преминаха, избърса уста с ръкава си и се извърна към Сава, който го наблюдаваше със съчувствен поглед.

– Опитали сте какво ли не, но не сте успели да вземете ключа.

– Защото принадлежи на теб.

Защото му принадлежеше, а Сава и съюзниците му не владееха силите си достатъчно добре за да отнемат чужд ключ без разрешение. Затова поемаха риска да изправят Джак пред свършен факт и да се доверят на милосърдието му, разчитайки че не желае да се замесва отново в семейните дела.

Рисковано решение, наистина. Доста глупаво.

Типично за новото поколение. Но трябваше да им признае, хванаха го натясно.

Както и Валънтайн.

Да се чудиш как.

Джак се изправи и постави свещта в малка ниша до вратата. Извади ножа от колана си. Сава плесна с ръце и песента прозвуча отново. Сезоните, Жътварят, с Валънтайн е свършено, ла, ла, ла, ла, ла. Хлапето май имаше някоя и друга разхлабена гайка в повече. Ключовете влияеха на притежателите си и явно неговият беше освободил латентната садистична нишка, спотайваща се в повечето хора. Но нищо от стореното с Валънтайн не можеше да се сравни със зверствата, които той самият бе причинил на безброй невинни жертви през живота си.

Джак пристъпи към живия труп. Толкова близо, силата събрана в семейния ключ зажужа в ума му. Притегляше го. Викаше го. Призоваваше истинския си пазител.

Мислите му се избистриха. Пое с наслада от черния дим, носещ се във въздуха.

– Какво да си взема за сбогом, Валънтайн? Не ти е останало много.

Погали дясното му ухо и притисна ножа към ушната мида.

– Нещо за украса за гроба на Алис и неродената ни дъщеря.

За дъщерята, изтръгната от утробата на още живата майка и стъпкана под подметките на Валънтайн в пясъка на океанския бряг.

Джак преглътна горчивия вкус на повръщано в устата си и започна от задната част на ухото. Топла кръв намокри пръстите му с първия разрез. Изненада се колко лесно острието минаваше през кожа и хрущял. Трупът изскимтя: ък, ък, ък. Движенията на Джак го караха да се люлее на косата си като приготвено за разфасоване животно в кланица.

– Дори нямаш език да ме пратиш да се шибам.

Вдигна отрязаното ухо пред кухите орбити на Валънтайн, все едно можеше да го види, преди да го пъхне в джоба си. Зад него Сава каза нещо, чийто смисъл не долови.

– Едно за Алис, братко. Другото е за гроба на Уилоу.

За Уилоу, пратена му в няколко кутии по пощата, с полуизядена от червеи гнила плът.

Отне му повече време да отреже второто ухо с хлъзгавите си от кръв пръсти. Нечленоразделното хленчене на Валънтайн акомпанираше гласовете на Blue Öyster Cult и въодушевения тенор на Сава, който пригласяше на песента.

Силата на ключа обгръщаше Джак, лееше се в него, събуждаше потискания му с десетилетия гняв. Беше забравил какво е чиста, необуздана енергия да препуска във вените му, какво е да бъде жизнен, могъщ, недосегаем. Жив, толкова жив. Владетел на света. Полуомекналият му член се надигна отново, мъчително твърд под прилива на адреналин.

– А Тони? Имаш ли подарък за Тони, Валънтайн?

Тони имаше нужда от нещо повече от ухо. Мислите на Джак полетяха към Южните покрайнини, към деня, в който предаде силата и размени правата си на първороден срещу живота на съпруга си. Подробностите изплуваха пред него. Валънтайн освободи Тони след седмица в плен, седмица за която Тони никога не говореше. Изненадващо, нямаше белези и следи от мъчения, нищо което да подскаже какво се е случило с него. Нито пък признаци на осезаеми ментални травми, освен прекалената употреба на черен дим. Разсъждаваше, действаше и се държеше като безгрижен човек – доколкото беше възможно да е безгрижен във всекидневие на постоянна криеница и бягство. Само дето от време на време изпадаше в кататония, от която нищо не можеше да го пробуди. През тези периоди се налагаше Джак да го храни и обгрижва. Друг път обикаляше улиците в пристъпи, подобни на сомнамбулизъм, без да знае кой е, къде е, и къде отива. Именно така преди две седмици го нападнаха група търговци на органи и го оставиха без бъбрек.

Образът му в болничното легло отрезви Джак за миг.

Какво правеше? Какво, по дяволите, правеше?

– Твърде късно, съвест – изпя Джак собствена версия на песента, обви ръка около кръста на трупа за да го задържи неподвижен и заби ножа в корема му, малко под пъпа. Натисна надолу. Обля го свежа кръв.

– Част от теб ще продължи да живее в Тони. Справедливо е, нали?

Трупът нададе измъчен вой и размърда чуканчетата на ръцете и краката си.

Без да се обръща, Джак заповяда на Сава – Кутия с лед.

Трябваше му миниатюрна частица от силата за да подчини наследника на Сарета и да го накара да хукне за лед.

Джак не знаеше как да отстрани бъбреците без да ги нарани, но нямаше значение. Силата щеше да се погрижи. Хвърли ножа на пода, зарови ръце в зейналата рана и дръпна настрани. Кожата се раздра с противен звук. Силата водеше пръстите му, показваше му къде да натисне, къде да издърпа, какво да разкъса и какво да остави непокътнато за да запази органите невредими и годни за трансплантация.

Един за трансплантация, един резервен.

Ако операцията се окажеше успешна, можеше да сготви неизползвания с бяло вино и подправки от Южните покрайнини. За последен помен, заукопой – дали Тони щеше да хареса идеята?

Когато приключи и натъпка провисналите черва обратно, ръкавите и предницата на палтото му тежаха, подгизнали от кръв. Съблече го и го захвърли до двата бъбрека, лежащи върху дебел слой натрошен лед в метална кутия на пода. Не си спомняше как ги е сложил там, нито пък кога Сава е донесъл леда.

Валънтайн не помръдваше, притихнал, но жив, още жив.

– Още съвсем малко – увери го Джак. – Финален напън, както казват. – Издигна глас с мелодията – Дойде последната нощ на тъга. Ясно е, че и ти не можеш да продължаваш вечно.

Разкопча колана и ципа на панталона си за да освободи твърдия си член.

– Сериозно ли? – Отърсил се от влиянието на Джак, Сава заекна откъм вратата – Надминахте… надмина очакванията ми, господин Бекет… Джак.

– Аз бях първият – изсъска Джак към него, после се обърна обратно към трупа. Прокара окървавен палец по устните му. – Аз ти бях първият и аз ще съм последният. Ще бъдем като сезоните, братко. Ще полетим с Жътваря за последен път.

Намести остатъците от краката на Валънтайн в удобна поза. Кръвта, струяща от разкъсания му корем мокреше ризата на Джак и се стичаше към члена му. Колко кръв имаше в едно човешко тяло? Джак събра малко в шепата си, разнесе я по цялата си дължина и вкара два пръста във Валънтайн, колкото да улесни проникването.

– Завесите се развяха и Той се появи – припя Джак – с думите ‘Не се страхувай’.

Преодолявайки съпротивата на стегнатите мускули, навлезе до топките във Валънтайн с един непрекъснат тласък. Наложи плавен ритъм, не прекалено бърз, нито прекалено бавен. Не бързаше. Силата го изпълваше, гореше като втора кожа от лава навсякъде по тялото му, от ходилата до върха на пениса до корените на косата. Изострените му сетива пламтяха с блаженство, несравнимо с никакъв наркотик.

За пореден път песента спря и започна отначало.

Накъсаният дъх на Валънтайн съскаше през дупките на липсващия му нос. Със всеки тласък силата напускаше умиращото му тяло за да се влее в Джак.

Топките на Джак се стегнаха. Беше близо, съвсем близо. Сърцето му заби по-бързо, в очакване на освобождението. Празните очни кухини на Валънтайн се взираха в него. Жалко. Жалко за очите и езика му. Липсата им лишаваше Джак от възможността да чуе прощалните думи на Валънтайн. Дали щеше да моли за смърт? Дали в изгасващия му поглед щеше да проблесне искра гняв? Страх? Облекчение?

– Ще разберем в отвъдното – изпъшка Джак и изтръгна ключа от лентата около врата на Валънтайн. Гъвкав като вода, металът поддаваше и се подчиняваше на силата, а силата на истинския си господар. Джак впи устни в окървавената уста на Валънтайн за да изсмуче сетните му капки живот докато изливаше семето си дълбоко в него.

Валънтайн потръпна и остана неподвижен.

Живият труп беше мъртъв труп.

Задъхан, Джак се отдръпна и закопча панталона си. Металният вкус на кръв дразнеше езика му. Кръв изпъстряше дрехите му с грамадни тъмни петна, кръв покриваше обувките му и голяма част от пода, черни локвички, гладки и лъскави под светлината на свещта.

– Погледнаха назад и си взеха сбогом – Сава изръкопляска. – Брилянтно изпълнение.

Във ведрия му тон се долавяше нотка притеснение.

Джак се обърна.

Сава отстъпи назад. Гърбът му опря в рамката на вратата.

– Изглеждаш… подмладен, Джак.

Джак посегна и дръпна ключа от верижката на врата му. Силата на Сава срещна неговата, опълчи се за миг, буйна, но непокорена, после верижката се разкъса и ключът падна при другия в ръката на Джак. Джак ги стисна в шепа.

Силите на Монро и Сарета. Само за него. Светът лежеше в дланта му, чакаше да бъде превзет.

Щеше да е лесно. Детска игра.

Докато не се превърнеше в следващия Валънтайн – колко време щеше да отнеме да тръгне по неговия път? Не беше ли вече тръгнал натам?

Остави енергията да се събере в него докато не можеше да поеме повече и я насочи към ключа на Сарета.

Сава бърбореше нещо объркано. Май му предлагаше съюз, подкрепа, лоялност и всичко, което поиска.

– Не искам нищо – отвърна Джак. – Само спокойствие.

Ключът на Монро потъмня докато силата му преливаше в този на Сарета. Щом изгуби блясъка си и помръкна, Джак го пусна на пода. Срита го настрани.

– Родът Монро приключва с мен, Сарета.

Вдигна другия ключ към Сава, но отдръпна ръката си, преди Сава да го грабне от пръстите му.

– Давам ти начален тласък. Играй си на демокрация колкото искаш с останалите наследници. Да видим докъде ще стигнеш. Ще го получиш, обаче, чак когато Тони и аз сме в безопасност отвъд Стената.

С част от силата и парите на Монро, полагащи му се по право, можеше да осигури на себе си и Тони здраве и спокойна старост. Безпроблемна трансплантация, къща на брега с градинка, изба и гледка към необятния океан. Може би и котка. Гальовна шотландска клепоуха с мек нрав и още по-мека козина. Дори две котки.

Да, точно така.

Две котки.

Взе свещта от нишата до вратата и угаси пламъка ѝ с кървави пръсти.

В бъдещия им дом зад Стената, песента (Don’t Fear) The Reaper щеше да бъде забранена със закон.