Доверие

Майлс оставя триона до другите инструменти върху олтара. Зад него Исус се усмихва от цветните витражи на прозорците, огрени от следобедното слънце.

Целува Ема по челото. –Имаш ли нужда от още малко време?

–Не– изхлипва Ема с половин уста, доколкото позволява паралитичния агент в кръвта ѝ. Кожените каиши, привързващи я към масивния дървен кръст, се впиват в предмишниците и началото на бедрата ѝ.

Свещеникът приближава, сериозен и внушителен в черната си роба. Мирисът на тамян облъхва лицето на Ема. –Да започваме.

Чертае линии по бледата ѝ кожа, на сантиметър или два под каишите, за да обозначи къде да бъдат направени първите разрези. Топи пръст в светена вода и проследява маркировката под негласната благословия на божия син.

Одобрително мърморене се разнася от публиката – близки и роднини, събрали се да станат свидетели на бракосъчетанието на Майлс и Ема, мъжете наредени в редица зад инвалидните колички на съпругите си.

Стомахът на Ема се стяга. Белият булчински воал, прикрепен към вдигната ѝ в сложна прическа коса, премрежва зрението ѝ. Голите ѝ рамене потреперват.
Майлс взима триона. Върху безименият му пръст пада слънчев лъч, пречупен през призмата на цветното стъкло; оцветява в червено мястото, където ще бъде венчалната му халка.

Дишането на Ема се учестява. Това е. Ще се случи всеки момент.

Трябва да издържи.

Майлс ще забие острите зъбци в ръката ѝ, после и в другата, после в краката ѝ, а тя няма да може да го спре, ще виси безпомощна докато острието минава през мускули, жили и кост.

–Не– провлачва завалено през ъгъла на устата си. Опитва да помръдне, да се отскубне от ограниченията си. Вълна на гадене препуска нагоре по хранопровода ѝ. –Упойка. Упойка.

–Няма защо да се страхуваш от болката.– Майлс гали косата ѝ. Допира триона до линията върху лявата ѝ ръка. –Довери ми се. Отдай се на болката. Приеми болката, за да можем да бъдем заедно.

Хладината на метала върху кожата ѝ се раздвижва, превръща се в топлина, в горещина, в изгарящ огън. Сълзи се стичат по бузите ѝ. Зъбците разкъсват плътта, режат, навътре и по-навътре. Тихото напяване на свещеника заглушава шума от стичащата се кръв в съдовете под кръста, поставени там за тази цел. Ръждив мирис се смесва с тамяна.

Ема плаче, вика, пищи, но от устните ѝ излиза само приглушено скимтене.

Отнема часове на Майлс да отреже ръцете и краката ѝ. На четири пъти спира, когато стигне до костите: трудна процедура – налага се свещеникът да помогне с цялата си тежест.

Болката избухва в бели експлозии навсякъде в Ема; изяжда същността ѝ разрез по агонизиращ разрез.

Би молила за смърт, ако можеше да си спомни как. Все едно, смъртта няма да дойде.

Припада и се събужда от плисната в лицето вода – крайно неучтиво ще е да пропусне собствената си сватба – и отново, и отново, докато Майлс осакатява тялото ѝ.

Жените се взират в изображението на Исус с пребледнели лица, размърдват чуканчетата на мястото на ръцете и краката си.

–За добро е– шепнат една на друга.

Мъжете кимат на Майлс с окуражителни усмивки.

Гласът на свещеника се разнася в църквата.

–Няма по-висша форма на доверие от това да предадеш пълен контрол на съпруга си; да му се довериш да поеме грижите за теб във всичко, всяка минута, всеки час, всеки ден.

Взима факла от олтара, пали я и я подава на Майлс.

С окървавени ръце Майлс обгаря раните на Ема, чиято глава е клюмнала настрани. Ефектът на паралитика е почти отшумял, но няма сила да изпищи. Може само да скимти и да понася.

Свещеникът отнася отрязаните крайници.

Свидетелите надават въодушевени възгласи: мъжете ръкопляскат, жените поздравяват младоженците.

Свършено е.

Няма връщане назад.

В очите на Бог и хората, Ема принадлежи на Майлс.