Семето на спасението

Ако трижди в едно лято апокалипсис затъмни небето, по волята на Тангра мъж като жена ще трябва да зачене. Избраният пожертван ще запре ръката на съдбата; ако ни едного не го стори, и този свят ще свърши в пламъците, от които е започнал.

Думите са древни, по-стари от Старата Майка, на повече лета от буквите в свещените свитъци на Аутомата Импозанта. Какво означават, да зачене мъж – как? – мърмори Телериг, докато се провира измежду хората в смълчаната тълпа. Тези думи – какво са те? Предричане, пророчество, прокоба? – предхождат и Сенчен, и Урвич, и Мъртвилото отвъд, и самата Велика България. Ще се разбере, кръстосва пръсти Телериг за късмет, скоро, скоро, три апокалипсиса се случиха това лято, ще стане ясно, инак защо са се сбрали тук?

Бърше потта от челото си с ръкав. Около него неколцина старци пъшкат и оплакват болежките си един на друг, кълнат жегата. Ризата му лепне по гърба. Да имаше капка вода… не, не сега, ще пие като мине всичко… Тангра, как не лъхва и повей ветрец в застиналия въздух да разсее тежката задуха. Навръх мръсно-кафявото небе малкото слънце прежуря през върховете на мурите. Обгърнато в тъмно хало, голямото залязва зад острите очертания на Нови Родопи.

Къде се е дянал Сабин? Тук трябваше да се срещнат, а почти е станало време Старата Майка да изпълзи от бърлогата си в усойната дълбочина на леса и да дойде при кладенеца, край скалите, за да оглаши съдбата на света. Цял Сенчен събран я чака: децата, умити и вчесани; жените в изпрани премени от бозаво сукно, с прилежно закърпени забрадки от черна дантела, тук-таме по някоя вехта сърмена панделка по яките; мъжете препасали пищови в широките, протъркани пояси. По-скоро да пристига следващата година. Щом навърши пълнолетие и Телериг ще увеси пищов на кръста, ще запаше нож и ще пусне брада, няма да ходи все голобрад, пък дал Тангра и на ръст да израсне малко повече, като Сабин.

Край кладенеца палят борина с мирева смола. Горчиво-сладкият дим боде дробовете на Телериг, засяда в гърлото и като гърч свива стомаха му на топка. Главата му се замайва. Проклет пушек, трижди проклет, ала традицията си е традиция: няма как сбирка или важно събитие да минат без мирев пламък. Телериг кашля в шепа.

– Ето, ето я – долита вик откъм дърветата. Трескав шепот минава от човек на човек. Измежду тъмните глави се мярка русолява, рошава, стърчи над другите – Сабин. Устремен напред, Телериг разбутва телата пред себе си.

Сред тълпата крета прегърбена фигура в черна носия.

– Дал Бог добро, Майко – дума Телериг с другите и подскача на пръсти, да не опусне някоя подробност иззад сбралите се.

Старата Майка поема към кладенеца. Косата ѝ виси до кръста на рехави масури, непожалена от жълто-сивото багрило на старостта, а изпод кичурите прозира повехналата кожа на скалпа. Децата се дърпат от пътя ѝ, завират глави в полите на майките си колчем мракът в празните ѝ очни кухини се спре на някое от тях.

– Благослови ни, Майко – посяга закачулен мъж да хване крайчеца на престилката ѝ. Друг ѝ поднася очукано менче кладенчова вода.

Старата отпива.

– Да ви дари Иисус Месия добруване и светлина до края на дните, сине. – Излива останалото в пръстта и се кръсти. Закривените ѝ нокти жълтеят срещу шевицата на елека ѝ, острите им краища по-черни от плата. – Благословени да сте, в името на Тангра. Перун да бди над огъня ви и да ви пази от сянката на Мъртвилото.

– Слава на Бога – отвръща тълпата. Отнякъде проплаква пеленаче. Въздухът трепти, натежал от упойващия мирев пушек. По знак на Старата майка, три жени припалват борини и ги понасят наоколо.

– Oй – подвиква Телериг. – Сабине.

От предните редици Сабин се обръща. Маха му да приближи.

Старата Майка вдига сбръчкана ръка към небето.

– Чеда на Сенчен. – Гласът ѝ, уж тих и смирен, а стърже бразди в ушите на Телериг. Пушекът размътва съзнанието му. – Идва тежко време, чеда, време на избор и жертви. Пагубна угроза носи лято хиляда седемстотин трийсет и осмо – веднъж юни удари апокалипсиса, веднъж юли, сетне август пак. Три пъти.

Жертви? Телериг потръпва. Избор? Избраният пожертван ще запре ръката на съдбата. Ама защо пожертван? Жени като зачеват, жертват ли се? Че нали, освен ако не се окаже да е яловица, всяка по веднъж поне износва плод, пък някои и повече? За мъжете ще да е различно, сигур. Но как, Тангра? Как?

Ще пита Сабин като се разотидат. Сабин ги разбира тия неща, умна глава е – отиде лани в Урвич на учение и като се върна, разказа на Телериг чудни работи за света, за този свят, за другия, мъртвия, и за тъмната бездна между тях, и за Старата Майка, дето бди над човеците като над свои, и нямаше въпрос, на който Сабин да не отговори.

– Три пъти щом погине денят, на четвъртия небето ще зейне – реди Старата – ще падне нощ и посред мрак слънцата ще удавят Велика България в гибелна жар. Така е писано от древността, така са знаели предците, така казват свещените слова на боговете. Дете, заченато след третия апокалипсис, ще израсте да стане Спасител, ще потуши огъня във висините и насетне ще се грижи за благото на човешкия род вовеки веков. Така повеля Аутомата да сторим: мъж да зачене вместо жена, че жените са ни една шепа и са ни свидни. Да се роди Спасител се иска мъжка сила, затуй трябва да изберем днес най-достойния сред нас.

Спасител? Споменаваше ли се в пророчеството спасител преди?

Борината край кладенеца припламва. Пушекът насища дробовете на Телериг до непоносимост. Чак щом пристъпът на кашлица пуска гърдите му, тъмната мъгла се вдига от ума му. В сърцето му пламва благодарност към Старата Майчица, свято да е името ѝ, че не е дадено на хората да говорят с Аутомата Импозанта, само тя може да предаде посланията Му на людска реч, и щом тъй е рекла, тъй ще бъде.

– Ти – вдига костелив пръст Старата. – Чини ми се, че си роден под знака на Близнака. Двойна душа си ти, мъж и жена в едно. Така ли е, сине? Как те викат?

– Сабин Севдин – идва отговорът. Телериг замръзва. Прясна пот облива челото му. Повдига се, да се увери, че е вярно, но няма как да не е, един зоват Сабин в Сенчен и няма друг с това име. Ето го, помежду две забрадени баби, пристъпва от крак на крак, озърта се насам-натам като сокол в клетка – към кладенеца, към скалите, към гората.

Избрала го е, няма съмнение, клати глава Телериг, и не поради негови заслуги – как би могло момче пред пълнолетие да е най-достойният в Сенчен? – а защото е сирак, като Телериг, и никой няма да скърби за него, ако си отиде. Около Сабин хората ликуват, ръкуват го и го тупат по раменете. Какво ще стане с него сега?

– Ама, Майко – грачи Телериг с пресъхнала уста. – Сабин може да чете, Майко, не го взимай, недей.

Старата се извърта към него. От този ъгъл лицето ѝ прилича на мъртвешко, като на балсамиран труп с изпита, съсухрена плът. Тъмнината в кухите очи го пронизва.

– Вземи мен, Майко – шепне без дъх под невиждащия поглед.

– Взимам те, сине – разтегля устни Старата Майка в крива усмивка с прогнили зъби, остри като ноктите ѝ. – Добро момче. Добър приятел има Сабин. Взимам те, да му помогнеш да износи Спасителя.

– Иди и ми хвани лисанка, сине Телериже – нарежда Старата Майка, докато разбърква сместа в котлето на огъня. Горчиво-сладко ухание изпълва схлупената одая, стеле се по варосаните стени. – Черна хвани, пък ако не намериш, здраве да е, донеси каква да е. Не бой се, Сабине – сочи застлания с рогозка одър в ъгъла. – Седни да починеш, че работа ни чака двамата с теб, сила да имаш.

Навел глава, Сабин се подчинява, не продумва и дума, мълчалив както през целия път насам, но очите му все шарят към прозорчето.

Телериг се суети около вратата.

Старата Майка отлива около два пръста мътна отвара в ниска стъклена чаша с метален обков и я подава на Сабин. – На, пийни, да ти се успокои сърчицето. Ти тръгвай, момче – маха на Телериг – не се бави.

Телериг поема дъх, горчивата сладост пълни гърдите му и всичко си идва на мястото. Няма за какво да се тревожи, та Старата Майчица им мисли доброто, че как иначе, как?

В гората навън цари прохлада. Между стволовете на вековните мури ромоли ручей. Телериг загребва студена вода в шепи, плиска сгорещеното си лице и пие, пие, пие, докато не може повече.

Голямото слънце не се мярка в небето, залязло е съвсем. Малкото също отива към заник. Колко остава до Пълен Залез? Час? Два?

За негов късмет, зад ручея, досами дупка в земята, покрай низ миреви дървета, идва писукане – две лисанки се припичат на шарена сянка. Телериг ги мами да наближат. И двете са от огнения сорт, с червена като пламък козина, не са черни, но каква да е лисанка е по-добре от никаква, примирява се Телериг, нали така заръча Старата Майка, и щом доверчивите животинчета скачат да подушат ръката му, грабва по-едрата.

Лисанките дошли от умрелия свят, твърди Сабин, научил го в Урвич. Пристигнали заедно с хората в Ноевия Ковчег на Аутомата Импозанта. В началото били по-големи, но през годините някак се смалили до размера на два човешки юмрука. Не е за вярване, цъка Телериг, че отвъд слънцата лежат още много, много звезди-светове, а българите са владеели земи на дузина живота разстояние и оттам донесли и котаните, и шаровците, гудетата, кравичките, и какво ли още не.

Телериг мушка рижавото същество под мишница.

Защо ѝ е на Старата Майка лисанка? Тежестта в корема му се връща, връзва карантиите му на възел. Не трябва така, кори се сам, Старата знае какво прави, не може младо момче да ѝ се бърка в делата. Всичко ще се нареди както трябва.

Обратно в къщата, восъчни свещи греят по перваза и горните лавици. Сабин лежи, неподвижен. С видима мъка надига глава при хлопването на вратата.

– Сабине – крясва Телериг, изпуща животинчето в краката на Старата Майка и се втурва към одъра.

Сабин върти очи. От побелелите му устни излизат задавени неразгадаеми звуци.

Кръвта се отдръпва от бузите на Телериг. Прикляка на пода. – Какво ти е, Сабине?

– Стани, сине. – Студена длан стиска рамото на Телериг, дърпа го за яката. Допирът вледенява врата му. – За добро е, ще видиш.

– Яа.. аг… – криви уста Сабин.

Зад тях се разнася съскане и ръмжене.

– Стой, мари.

Телериг скача на крака. До огъня Старата майка се мъчи да усмири пискащата лисанка. Накрая обхваща тила ѝ с ръка и успява да пъхне пръст между челюстите за да ги отвори на сантиметър-два, колкото да налее от отварата. Животинчето се мята, побесняло. Скимтенето му къса парчета от мозъка на Телериг. Сабин и той скимти – яаг, аа – опитва се да каже нещо и не може, защо, защо, какъв демон е пролазил в гърлото му?

– Ама, Майко, какво правиш?

– Мълчи, сине.

Старата Майка сяда на одъра край Сабин. Лисанката в шепата ѝ е притихнала, не помръдва, не отваря очи. Само трепетът на ушичките издава, че е още жива.

Със закривен нокът Старата раздира ризата на Сабин и оголва корема му. Повдига рижавото телце за врата.

Какво ще стори с него, Тангра, какво?

– М-майко? –  сочи Телериг лисанката с треперещ пръст.

– …яяг… – провлачва Сабин с премрежен поглед. – …бяягай… – Главата му тупва на сгънатите за възглаве рогозки.

– Излизай, сине – съска старата. Кожата ѝ е потъмняла, чернее като погасени въглени. – Не е за мъже туй. Да те няма, чак след час да дойдеш.

Телериг хуква навън. Обляга се на дъсчения нужник, диша, диша, диша, а сърцето му блъска в ребрата, ще изскочи. Какъв мъж е, да се уплаши тъй от женски работи? Ако разберат момите в Сенчен, ще му се смеят до края на дните и отвъд.

Откъм къщата проехтяват кански писъци, раздират гората.

– Сабине! – Телериг търчи обратно. Скрива се под прозорчето, да не го улови Старата Майка, че още се навърта наоколо, и се повдига да надникне вътре.

Връз одъра, Старата е запретнала поли. Възсяда лицето на Сабин както се възсяда гривчо, и като гривчо го язди, движи се напред-назад, а фустите ѝ се тресат.

Коремът на Сабин зее, разпорен надлъж и на кръст. Постелята около него се гърчи, подгизнала от кръв, много кръв, чак капе по пода. Вътрешностите му лъщят под пламъка на свещите. Между сиво-белите черва помръдва нещо, нещо с окървавена козинка – лисанката, ахва Телериг и храната в стомаха му рипа нагоре. Запушва уста.

Старата Майка забързва движенията си, трепери и съска, надава вик, сетне застива, задъхана. След някое време слиза от Сабин, бърка под полите си и изважда лигава овална маса, белезникаво желе с кървави нишки, изпъстрено вътре с черни петна, подобни на семе. Да не е орендата ѝ туй? Че защо да си вади орендата? Не, не, друго е, прилича на топка семена като сърцевината на презрял плод.

Сабин лежи, блед на восък. Кървава слуз се стича по челото му, по бузите, надолу до яката на бялата му риза. Старата Майка увива лисанката в желето, омачква ги заедно на кълбо и го мушка обратно между оголените органи. Изправя се на прозорчето, с ръце почернели от кръв. Живот е туй, стиска очи Телериг, животът на Сабин изтича по пръстите ѝ.

– Телериже, знам те къде се спотайваш. Не се крий, чедо, ами ела да ми полееш да се умия и да ми вденеш голямата губерка.

Малкото слънце разпалва бакърени цветя над леса. Сиянието им нахлува през пердетата, закача грънците по лавиците, танцува по излъсканото котле.

Подът блести, преметен и изтъркан със сапун.

Постелята белее, сменена, предната – изпрана в дървеното корито.

Сабин спи – лицето му умито, сресан, с превръзка на подутия корем, съшита от стара женска нощна дреха. Отдолу прозира грубия черен конец на шевовете, а около всеки шев гной и червеникава слуз се просмукват в белия плат.

Събужда се да хапне глътка медена каша, и пак заспива. Старата Майка праща Телериг в градината да събере билки и миреви листа за чай.

На втория ден коремът на Сабин е пораснал като на трудна невяста. Телериг го храни с лъжичка, дава му да пие мирев чай, ала Сабин се дави, плюе го. Челото му пари, плувнало в пот.

На третия ден нещо мърда под превръзките.

Сабин бълнува, прежълтял.

– Затъмнение – отронва през напукани устни, – слънчево затъмнение – и отпуска глава връз възглавето.

Телериг стиска ръката му. Попива потта му с кърпичка.

– Не се казва апокалипсис – шепне Сабин и притваря клепки.

На идната заран не се събужда, ни на по-идната.

Кашата остава неизядена, чаят – неизпит.

Не, не, не, кръсти се Телериг, пали свещ на Тангра, на Перун, на Аутомата, три на Иисус Месия, не, не, само да се роди бебето, вкочанените ръце на Сабин ще се стоплят. Ще се вдигне от постелята, пак ще ловят риба в Искъра, пак ще гонят лисанките, пък покрай тях и девойките. Ще замръкват сред мурите, ще палят огън, и Сабин ще му разказва за стария свят отвъд слънцата.

На шестия ден Старата Майка реже шевовете и вади сивкаво бебешко телце от корема на Сабин. Поднася го към Телериг – малка Стара Майка, със съсухрена кожа и черепово лице, с празни очни кухини и черни зъби досущ нейните.

– Посрещни Спасителя, сине.

Спасителят съска.

Старата Майка загребва остатъците от желето около полусмления труп на лисанката от корема на Сабин, и разтваря зъбати челюсти. Изсипва кървавата маса в бездънната си паст без остатък. Докато повива бебето, се спира, предъвква и изплюва по малко в дланта си, за да му мушне в гърлото.

Телериг се извръща да отвори прозорчето за глътка свеж въздух, инак, да му прости Тангра, ще изпразни стомаха си на пода. Та Старата Майка на човек не прилича, виж я само, с лице на мъртвец и лигава смляна плът по брадичката, човек ли е това? – таласъмица, гяволица, караконджулица някаква от Мъртвилото, че откъде другаде може да е, да яде сурово месо и гнусотии, да сее децата си в утробите на младите, пък в цял Сенчен да я почитат като майка.

Да имаше сега пищов на кръста, Тангра…

Старата оставя бебето. Пали кандилото на стената.

Горчиво-сладък мирев аромат залива въздуха. Божке, откъде дойдоха тези грешни мисли, сепва се Телериг. Старата Майчица като свои деца ги гледа. Без благословията ѝ не минава сватба или кръщене. Ако не бе тя, щяха ли да чуят волята на предците, запазена за вечни времена в Аутомата Импозанта?

– Върви, сине – усмихват се кухите очи насреща. – Върви и разгласи благата вест.

– Иисусе Месия, дай ми опрощение –  кашля мирев дим Телериг.

Коленичи и през сълзи целува ръка на Старата Майка, сетне бебешкото чело.

– Сполай ти, Майчице – мълви на изпроводяк, с леко сърце отваря вратата и се запътва през леса към Сенчен – да разкаже на всички да почитат днешния ден като Велик Ден, денят, в който от тялото на Сабин Севдин се роди Спасителят в паметното лято на трите апокалипсиса.