Лорд С.

Върви без страх, защото Той отхвърля само онези, чиито намерения са егоистични.

В месинговото небе сред тежките облаци черепът на Лорд Спасител се извисява над Изолис. Кухите му очи я следят отгоре, докато носи новородения си син през изсъхналата, висока до кръста трева към Безкрайния Аквадукт. Под разпадащата се арка в най-близкия вход към моста, от дървени кръстове висят женски трупове в различни етапи на гниене. Вонята на разлагащи се тела обзема ноздрите на Изолис, задушава я.

Изброява няколко жени на ръба на живота, поемащи последния си труден дъх във влажната мъгла. Лицата им са забулени. Засъхнала кръв покрива дланите и глезените им, по-тъмна там, където ръждивите гвоздеи прорязват плътта. Като Изолис, и те носят празнични рокли от черна дантела и коприна, украсени с избродиран кафяв кръст на гърдите. Не разпознава нито една от тях. Преди три месеца, когато времето ѝ за раждане наближи, се бе преместила в Чилгрейв, отдалечено село по средата на нищото: животът сред затворена група непознати гарантира, че няма да има с кого да се сприятели, и най-вече – ако оцелее, ако синът ѝ оцелее, ако бъде признат за достоен да получи живот – няма да има за кого да скърби след Кръщението.

Прегръща бебето си по-здраво.

Черепът над нея заема поне половината от небето, винаги присъстващ, всевиждащ, всезнаещ, на повече години отколкото тя може да брои, векове, хилядолетия; костта му жълтеникавокафява, замърсена на места от калните води на азотните дъждове, напукана на други, износена от природните стихии, на които даже Той не може да устои, но все още там, все още надзираващ; няма спасение от осъдителната му усмивка.

С треперещи крака Изолис се изкачва по стълбите, водещи към платформата на моста. Почти се спъва в последното стъпало, когато гласът на лорд Спасител прогърмява през тишината. ‘Закъсня.’
Дори само това би било достатъчна причина за Него да излее гнева Си върху нея и върху сина ѝ. Всичко което каже или направи би могло да предизвика божествената Му ярост: Изолис мълчи. Коленичи като придържа бебето до гърдите си, покланя се, докосвайки челото си до паветата, предава се на милостта Му.

Това е първото ѝ Кръщение. За много други е последното – тези, които не Го приемат, трябва да страдат както е страдал Той.

Изолис поставя сина си на земята до себе си, съблича го, за да застане пред Него чист и необременен от гибелната орис на смъртния грях, с безмълвна молитва: Лорд Спасителю, бъди снизходителен, той дори не е навършил месец.

Вятърът отеква през необятните полета, разтегля секундите до векове. Синът ѝ не плаче, лицето му е застинало в сериозно изражение, несвойствено за пеленаче.

‘Изправи се,’ казва черепът. Всяка дума прорязва съзнанието ѝ докато се надига с бебето в ръце.

Някога е бил истински Спасител, кога се е поддал на лудостта?

Необмислената мисъл праща ледена вълна по тялото ѝ. Дали е способен да я чуе?

‘Нека синът ти ме приеме.’

Изолис прави няколко плахи крачки към ръба на моста. Подготвена е от години за това, което следва, но сега, сега когато времето е дошло, когато няма избор освен да го направи, краката ѝ са вцепенени и отчаян вик ‘Не, не, не, не’ ехти в ума ѝ.

Децата плащат за греховете на родителите; родителите плащат за греховете на децата. Изборът ѝ е да признае Спасителя или да освободи света от поредния грях.

Не е Изолис която застава на ръба и хвърля телцето в тъмната пропаст отдолу, все едно движена от несломима външна сила, но волята на Изолис е тази, която я тласка след него. Вятърът я подема, издига я нагоре и я връща обратно на платформата на моста, където по неведом начин я чака синът ѝ, повит, облечен и кротък, с поглед зареян в небето, сякаш последните секунди не са били нищо друго освен плод на измъченото ѝ въображение. Само буквата С, появила се на челото му подсказва, че Кръщението е било успешно.

Въздишка идва откъм Черепа или може би е нейната собствена. Нищо друго.

‘Свободна си да дадеш на детето си име по свой избор.’