Дай ни, Господи, и днес кръвта насъщна

Ромонът на градските фонтани заглъхна под ехото от ботушите на Егар по калдъръма. Каменните сгради излъчваха остатъците от дневната горещина – но не за дълго: хладината на здрача се разстла като черна мъгла след оттеглящото се слънце и Егар ускори крачка в надпревара с времето.

Денем или нощем, преходът през мъртвите енории на Некрополиса го караше да се оглежда, нащрек за неочаквано присъствие, за прикрит вопъл, стенание на Нежив. Срита случаен камък със сподавен ропот. Проклет да е градът, проклета и работата му, трижди проклет късметът му да се озове в капан, затворен в този забравен от Бог открит гроб за години напред. Стисна сребърния кръст, висящ на верижка около врата му и го вдигна към устните си.

–Простете– изплака глас от празната улица отляво. Егар изруга наум. Шепотът на молитва се издигна в застиналия въздух. Дрипава фигура подаде глава зад входната арка на една от по-високите къщи. Бездънни черни очи проблеснаха под парцаливата качулка. –Смилете се. Минутка, не повече… моля Ви.

Млад мъж, прекалено млад и безразсъден. Не знаеше ли какво се случва със събратята му, осмелили се да пристъпят извън безопасността на мрака?

Против волята си, Егар пристъпи към вампира. –Дързостта ти ли те погуби в най-добрите ти години?

Вампирът коленичи и сключи длани пред лицето си. –Имайте милост, в името Божие.

–Бог е милостив– Егар свали верижката от врата си –както и аз. Но за всичко се плаща.

Защо го правеше? Защо поддаваше пред молбите на презрян кръвопиец вместо да го остави да гние в мизерното си леговище? Защото – защото съм човек, изненада го отговорът, дори и те да не са.
Протегна кръста към бледото лице.

Вампирът притисна устни към среброто. Разнесе се цвърчене. Черна кръв бликна от мястото където металът допираше кожата, но не се отдръпна докато Егар не му нареди да го стори.

–Заслужи го.– Егар нави ръкав нагоре за да открие вените си. –За минутка, не повече– напомни щом вампирът впи окървавени зъби в китката му.