Паднал

Болен ли е някой от вас? Нека призове старейшините на църквата и нека те да се помолят за него и да го помажат с масло в името Господне. И молитвата на вярата ще избави болния и Господ ще го вдигне на крака. И ако е извършил грехове ще му се прости. Затова изповядайте греховете си един на друг и се молете един за друг за да се изцелите.

Яков 5:14-15-16

Неписано правило – тези, които не са достигнали пълнолетие, стоят в предните редици по време на екзекуция. Зад тях – жените. Зад тях – мъжете. Зад тях – стражите в черните си униформи, готови да стрелят при най-малкия признак на безпокойство, обграждащи тълпата като овчарски кучета, които вардят стадото.

Не е екзекуция. Тази дума е остаряла, излязла от употреба, название, което съм срещал само през последните няколко години, когато започнахме да учим история. Спомен от безчовечно, свирепо общество, което вече не съществува. Това – тази екзекуция – не е това, което ще се случи днес. Правилният термин е изпращане.

Стоя в предната редица.

Неподвижни сме, дори най-малките деца, никой не прави ненужни движения, защото всяко движение може да се изтълкува по погрешен начин в момент като този. Дрехите ни миришат на домашен сапун – канела и карамфил. Въдухът, носещ пикантно-сладкия аромат на зимни празненства, е свеж и остър, въпреки че нямахме никакъв сняг тази година.

Поглеждам часовника си, тайно, не трябва да изглеждам нетърпелив или по-лошо, нервен, сякаш че не мога да дочакам изпращането да свърши. Никога не знаеш кой те наблюдава. Ако някой ме попита, ще кажа че ми е студено. Студено ми е, това е всичко, умирам да се прибера вкъщи, където ме чака чаша горещ шоколад. Дванайсет без петнайсет. Чакаме да стане дванайсет и дванайсет. Числото дванайсет означава вяра, завършек, божията власт. Якоб е имал дванайсет сина и те са създали дванайсетте израелски племена. Още, в годината има дванайсет месеца и сега е средата на дванадесетия месец. Чудя се дали това също има някакво скрито значение.

Около мен някой киха и после кашля – сух, дрезгав звук. Тих шум долита от жените зад мен:

– Да не се тревожиш…

– Твърде млад, за да е прегрешил толкова…

– Сигурно не е нищо повече от грип…

Шепотът заглъхва.

Чакаме.

Големият стол в центъра на подиума пред нас изглежда изоставен, но външният вид лъже. Самият подиум е тъмно кафяв, символизира падналата земя. Стената зад него, покрита с плат в мрачно кален цвят, е сянката на ума, тъмнината в нас, злото което трябва да победим.

Най-накрая започва.

Две фигури се изкачват по стълбите към подиума, стъпка по стъпка, не бързат. Една бяла, една черна. Свещеник и медик. Медикът застава до стола, свещеникът идва напред:

– Събрани сме тук днес защото един от нас се е отклонил от пътеката. – започва той. Гласът му разцепва тишината като изстрел. Междувременно, двойка стражи водят мъж на средна възраст в сиво палто към стола. – Господ ни даде велик дар – медицината, способността да лекуваме телата си.

Мъжът е сляп. Разбирам, защото ръцете му опипват празния въздух пред него, крачките му са несигурни и стражите трябва да му помогнат да седне. Не го познавам. Трябва да е от друга част на града.

– Слава на Господа. – отговаряме всички.

Мъжът е настанен. Медикът се занимава с нещо, което не мога да видя. Няма нужда. Знам какво прави – приготвя инжекция, измерва леталната доза отрова.

Няколко снежинки се носят във въздуха. Дали все пак ще завали сняг?

– Но всяка болест идва от ума. Когато умът е разяден, тялото страда. Болестите не са нищо друго, освен проявление на греховете ни. И все пак, Господ е милостив, понеже ни дава шанс за изкупление.

– Слава на името Му. – казваме. Гласовете ни са монотонни, равни, лишени от емоции.

Часът е дванайсет и пет.

Слагам ръце в джобовете си, за да ги стопля.

Свещеникът се обръща и сочи към мъжа на стола:

– Брат Терънс се събуди една сутрин миналата година, за да открие че е изгубил зрението си. Какво ни казва това? Колко силни са греховете му? Помолихме се за него. Молихме се на Господ да му прати целебния Си дух, да го пречисти и да му дари опрощение.

Свещеникът слага ръце зад гърба си, прави няколко крачки напред и назад, после спира, протяга ръце към тълпата:

– Неговата любов е всеопрощаваща. Брат Терънс получи грижите и лекарствата, от които имаше нужда, за да се възстанови, но пътят до здравето изисква усилия и решителност. Брат Терънс се предаде. Престана да се бори. Изгуби вяра, че зрението му ще се върне. Избра да се превърне в тежест за обществото.

– Срам за него. – казваме. Това е задължителният отговор.

Медикът сваля палтото на мъжа – Терънс.

Свещеникът продължава с речта си:

– Времето на брат Терънс изтече. Не може да хабим ресурси за някой, който е отказал да се излекува. Нямаме избор, освен да го оставим в божиите ръце. Днес го изпращаме на място, където всичките му грехове ще бъдат опростени. Слава на Господ за това, че му дава убежище.

Жените зад мен се раздвижват за кратко, но никой не прекъсва случващото се.

– Слава на Господ. – казваме отново.

Слава на Господ наистина. За това, че трябва да станем свидетели само на инжекция. Преди векове щеше да е обезглавяване или нещо друго, също толкова ужасно. Във всички случаи, иглата е по-хуманна.

Терънс не помръдва. Главата му е наведена. Не мога да видя лицето му, но си представям че е затворил очи.

Медикът слага ръка на рамото му за момент, после подгъва ръкава на сивата му риза.

Часът е дванайсет и дванайсет.

Разказът е публикуван в благотворителната книга на Charity Bar Online ‘Душата говори’ под псевдонима Стефка Царева.