Ако има отрова

I
Мечта, наречена Анен

Слейн

Под червения пламък на факлите, подредени в полукръг около подиума, Слейн отваря уста колкото може по-широко за да поеме до гърлото огромния кур на маскирания мъж пред него. Ръкопляскания огласят задимените помещения на ИгЛира. Неравностите по гранитния под се врязват в дланите и голите му колене. Нечий крак в ботуш сритва бедрата му за да ги разтвори. Грапави и студени по сгорещения му гръб, ръце в кожени ръкавици разкъсват прозрачните му бели роби. Втори, не по-малко масивен кур от този в устата му прониква в него без да му даде време да се отпусне, но салемовото масло прави чудеса, а Слейн е подготвен.

Професионалист.

Професионалист сред професионалистите.

Затова е още жив.

Може да поеме всичко. Поемал е всичко – пръсти, кур, два едновременно, юмрук, дръжка на меч, ръка почти до лакътя, дори корен от фири ако зрителите пожелаят.

Издава носов стон, полузаглушен от члена в устата му. Публиката избухва в аплодисменти. Обичат болезнените стенания на красиви създания на сцената, поругавани от гиганти с черни маски, а понякога и от тренирани животни. Неудобната стойка напряга цялото му тяло, но омаята на сместа от фири-вино и ораяс, растящ до градските стени в Края на Реката, с която го упояват преди представление не позволява на болката да превземе изтощените му мускули. Болката ще дойде по-късно, когато ефектът на отварата отмине.

Слейн не знае имената на мъжете, които го чукат. Не е негова работа да ги знае. Маскираните са редовни участници, уважавани граждани на Анен, може би дори обитатели на Двореца. Риен ги е избрала заради големината на членовете им.

Кожените ръкавици мачкат задника на Слейн. Силните тласъци на мъжа зад него почти го изваждат от равновесие.

– Удари го – дава инструкции Риен от предните редици.

Мъжът пред Слейн изважда кура си от устата му, сграбчва косата му, накланя главата му назад и го зашлевява през лицето. Металните шипове на кокалчетата му оставят парливи следи по бузата на Слейн. Топли струйки се стичат по кожата му, надолу до брадичката и врата. Риен харесва контраста на кръвта срещу бледата му плът, казвала му го е. Публиката също.

Така ще умре Слейн, когато дойде времето: Риен ще разбие черепа му върху подиума, ще разстели бялата му коса в локвата кръв за вдъхновение на някой художник от Двореца. Немалко от Дарените биха платили всякаква сума за да претворят гледката върху платно. Преди да го убият, Маскираните ще го изчукат, по двама във всяко отверстие.

‘Не се тревожи, пустинно дете,’ добавя Риен винаги когато описва смъртта на Слейн. ‘Няма да усетиш нищо. След три чаши ораяс ще ти е все едно дали си жив или мъртъв. Ще летиш.’

Слейн потръпва.

Ще лети, но не днес.

Сладкият дим на горящи листа фири нахлува в ноздрите му. Мускулите му се отпускат. Мъжът пред него размазва кръвта по лицето му и потупва бузата му. Слейн отваря уста.

Двамата Маскирани синхронизират движенията си в ритъм с трелите на цитрите и бавните удари на барабаните, кънтящи под сводовете на ИгЛира. След няколко вдишвания, димът го замайва. Музиката, бавна и протяжна, се издига и спада край шума на тълпата. Сетивата му се изострят. Членът му пулсира, твърд и молещ за внимание докато тласъците на Маскирания улучват точното място вътре в него отново и отново.

– Зависи – отвръща Риен на нечут въпрос. – Изживял е най-добрите си дни, но може да ми свърши още доста работа. Зависи колко предлагаш.

Задавените звуци, излизащи от гърлото на Слейн вече са непресторени. Одобрителните подвиквания около подиума карат зърната му да настръхнат.

Маскираните свалят остатъците от робите му и го обръщат към публиката, така че ерекцията му да е видима. Пръсти в ръкавица обхващат топките му. Слейн извива гръб.

– М-м… – опитва се да каже ‘моля’ около члена, удрящ сливиците му.

– Накарай Мъдрия да свърши – идва женски вик. Други пригласят. Зрителите са в добро настроение тази вечер.

– Довърши го – дава разрешение Риен и пръстите се плъзгат по члена на Слейн, движат се нагоре и надолу, стискат го докато палецът минава по набъбналата главичка и най-чувствителните нерви в основата ѝ.

– Много, много добре, саяни Мал-Еор – казва Риен в същия миг, в който Слейн потреперва, стяга се и излива семето си върху разкъсаните роби до коленете му. – Ще обмисля предложението ти.

Бедрата на Маскирания отпред също треперят. На ръба е – оттегля се от устата на Слейн. Не му отнема много време да свърши навсякъде по лицето му. Слейн затваря очи за да ги предпази от струите сперма, обливащи го за удоволствие на публиката.

Нов рунд ръкопляскания се разнася из залата. Задъхан, Слейн обира течността по челото и бузите си и облизва демонстративно пръсти. Мъже и жени с карнавални маски протягат ръце да го докоснат, а перата и украшенията в косите и по дрехите им отразяват меката светлина на факлите.

– Обмисли го. – До Риен стои непознат с открито лице. Изучава Слейн. Богато бродираните му роби, сложната прическа и изкусно положеният грим издават високото му положение. Не е от север. Прилича на Дарен.

Обмисли го? Най-вероятно Дареният саяни желае частно изпълнение, в стаите за гости на ИгЛира или по-скоро в собствените си покои далеч от пошлостта на северния край. Слейн успокоява дъха си, свежда очи – други са понасяли наказания и за по-малки прегрешения – и оставя погледа си да се рее над главите на зрителите, които му махат и му пращат въздушни целувки.

Маскираният зад него впива пръсти в бедрата му. Забързва движенията си. Скоро всичко ще приключи. Слейн ще е свободен да вземе вана с истинска вода, ако има късмет, и да потъне в дебрите на забравата, въпреки че болката на сутринта ще му припомни, че съдбата му принадлежи на Риен и никой не може да го измъкне от ИгЛира, никой, нито дори Сайрин, лудият Пророк – не са ли всичките Пророци пленници на лудостта? – всъщност най-малко Сайрин, чиято единствена цел е да запази Пътеката червена, каквото и да означава това. За него животът на разни пропаднали блудници от Пустинята е без значение.

Движение отляво привлича вниманието му. През няколко човека от Дарения, облегната на желязната стойка на една от факлите, жена с невъзможно тъмна кожа и коса си вее с копринено ветрило. Скъпоценните камъни по панелите му сияят в синьо-виолетово, нюанс еднакъв с този на неестествено ярките ѝ очи, срещан единствено в боите на Дарените.

Веднъж забелязал я, Слейн не може да я изпусне от поглед.

Тъмнината ѝ поглъща светлината наоколо.

Маскираният спира да се движи, надава накъсан рев и удря задника му, сипейки семето си дълбоко в него. Жената сгъва ветрилото. Оформя с устни няколко думи към Слейн, безмълвни, но отекват в съзнанието му, ясни и фалшиво мелодични като звъна на кристална камбана, акомпаниращ съскането на паяк:

– Знам истинското ти име.

Сънят намира Слейн още във ваната.

Не го сънува за пръв път.

Нагазил в Реката пред градините на Двореца, размахва изящни бели криле, изпъстрени със златни нишки. Вятърът, наситен със свежия мирис на влажна пръст и уханието на меден салемов цвят, го подема и го издига, но не може да полети свободно. Невидими ръце раздират дрехите му, дърпат го надолу и го задържат на повърхността.

Когато се събужда в изстиналата вода, раните по лицето му смъдят. По ръба на ваната пълзи паяк, по-голям от юмрука му. Слейн грабва най-близката кърпа, бръсва косматото насекомо настрани, подсушава се и се отправя към леглото.

Образът на необичайната жена, изчезнала след представлението толкова мистериозно колкото се беше появила, не му дава да заспи.

‘Знам истинското ти име.’

Всички го знаят – Селос, кръстен на Бледото Слънце поради липса на по-добри предложения. Никой не се обръща към него така. Не е бил Селос от години, откакто избяга от шатрите на родното си племе в Пустинята за да намери Анен, бленувания град, където водата се лее в изобилие, прясна, свежа, студена; където думата глад е отдавна забравена; където можеш да бъдеш какъвто си – или, още по-добре, какъвто искаш да бъдеш.

– Искаш да твориш? – беше попитала Риен онази първа седмица в Анен щом изслуша историята му край масите на седмичния пазар пред Двореца. – Заповядай. Изкуството ти ще бъде високо оценено в скромната ми таверна. Последвай ме.

Приятелска усмивка, честно лице, протегната ръка. Слейн нямаше какво да губи.

Разбра грешката си още същата нощ след като стражите в ИгЛира му се изредиха за добре дошъл и се изплюха в лицето му, един по един.

– Какво те измъчва, саяни? – нерядко се чуди Лиал, преселник от Пресъхналите Земи с когото споделят стая. – Храна? Имаш храна. Вода? Имаш вода, истинска. Облекло. Подслон. Прохладна градина. Слава, призвание. Не си ли най-търсеният сред нас?

Слава, наистина, изсмива се Слейн.

Призвание.

Мечтите му не са включвали да се превърне в главната атракция на долнопробен бардак от грешната страна на Реката, само защото е лишен от цвят, роден с бяла коса и бледа кожа.

В някои племена в пустинята убиват деца като него.

В Анен ги провъзгласяват за Мъдри.

Родени Мъдри, казват.

Слейн е всичко друго но не и мъдър, иначе нямаше да свърши на сцената в ИгЛира, без избор, без право на собствена воля, без гаранция, че ще доживее да навърши двадесет и една.

Следва продължение