Кръвта на другите

Първият разрез е специален.

Дългият миг на очакване кара коленете ти да омекват. Тръпката в стомаха при гледката на мъжки китки, приковани към стената, те вади от равновение. Слабата светлина на следобедното слънце озарява златиста кожа под остатъците разкъсани дрипи – кожа, съвършена, гладка, непокътната. Засега.

Докосваш ножа, първо нежно, после увиваш пръсти около дръжката с умерен захват, точният натиск за да го накараш да ти се подчинява.

Острието в ръката ти потреперва.

Прокарваш пръст по цялата му дължина, нагоре и надолу, по спираловидните орнаменти, изпъкнали върху блестящия метал, нетърпеливи да вкусят невинна кръв.
Откъде да започнем? – в отговор получаваш само приглушен стон откъм тялото срещу теб. Устата му е разтегната до краен предел от парцали, натъпкани вътре – ще ги извадиш един по един, точно преди края, когато и двамата сте останали без дъх, за да разбереш дали от изтерзаните дробове би могъл да излезе писък, първи и последен.

Ако не избереш ти, ще избера аз – уточняваш, но няма място за съмнение, че изборът е твой.

Иска ти се да удължиш момента още, но не можеш да чакаш повече. Нетърпението не е добър помощник, ще отслаби ръката ти, ще я направи несигурна, а всичко трябва да е перфектно.

Първият разрез е специален.

Специален, и непоколебим, и съвършен.

Алени капки се стичат по мускулите на гръдния кош, надолу към стегнатия корем.

Вторият разрез е напомняне.

Напомняне, че сърцето ти бие с кръвта на другите. Без нея ще бъдеш мъртва празна обвивка, лишена от искрата заради която животът си заслужава да се живее.

Облизваш сухите си устни.

Третият разрез е власт. Ножът е част от теб. Плъзга се сам, чертае чудати шарки, оставя следа от червени линии където мине.

И пак, и пак, и пак.

Вече не те движи начина, по който кожата поддава пред острието и се разделя сякаш те кани да влезеш, да се заровиш под нея. Не е заради кръвта или ръждивия мирис на смърт или дори страхът в очите, приковани в твоите.

Не е и заради удоволствието.

Знанието, че с едно движение на ножа можеш да прекъснеш живота на човек, и контролът, който идва с това знание са достатъчни да те изпратят по-високо от всякога.

И двамата сте близо до края.

И двамата сте покрити с кръв, но само твоето сърце наистина кърви.

Време е да махнеш парцалите от устата му. Писъкът, изтръгнал се от треперещите устни, е най-красивият звук, който може да съществува.

Последният разрез е подарък.

Благодаря ти – шепнеш, докато затваряш очите му, и единствено кръвта, стичаща се от прерязаното му гърло по мръсния под, придружава шепота ти.