M/M

Приятелска усмивка, честно лице, протегната ръка. Слейн нямаше какво да губи.

Разбра грешката си още същата нощ след като стражите в ИгЛира му се изредиха за добре дошъл и се изплюха в лицето му, един по един.

– Какво те измъчва, саяни? – нерядко се чуди Лиал, преселник от Пресъхналите Земи с когото споделят стая. – Храна? Имаш храна. Вода? Имаш вода, истинска. Облекло. Подслон. Прохладна градина. Слава, призвание. Не си ли най-търсеният сред нас?

Слава, наистина, изсмива се Слейн.

Осветлението в ‘Камео’ примигна няколко пъти с началните тонове на (Don’t Fear) The Reaper и притъмня. Клиентите напуснаха масите си за да наобиколят подиума, където класическа тройка – блондинка, брюнетка и червенокоска – събличаха дантелените си рокли, извивайки се в ритъма на музиката.

Джак пресуши уискито си. Времето напредваше, а Тони го чакаше. Остави шепа монети за питието, побутна ги към бармана, поколеба се и отброи няколко банкноти отгоре.

– Червен дим?

Джак стисна устни. – Черен. Половин доза.

Не можеше да си позволи повече. По-голямата част от спестяванията му плати престоя на Тони в една от по-евтините болници в края на Брега, където не задаваха въпроси, нито пък уведомяваха служителите на реда ако пристигнеше пациент с прясна, кървяща рана отстрани на корема и липсващ бъбрек. Останалите пари отидоха за болкоуспокояващи и черен дим. Тони твърдеше, че димът притъпява болката по-успешно от всякакви лекарства.

Барманът кимна и изчезна зад вратата в края на бара.

Брюнетката и блондинката на подиума, вече напълно голи, се бяха сдобили с колани с огромни изкуствени пениси и помагаха на червенокосата да заеме удобна поза между тях. В тълпата наоколо няколко човека сваляха дрехите си и тези на най-близкостоящите. Вляво от Джак мъж на средна възраст в черен костюм и вратовръзка качи момиче – дали имаше осемнадесет? – с къса розова рокля върху барплота и зарови глава между краката ѝ.

Исани отмята одеялото, прокарва показалец по голите гърди на Астроф, надолу по мускулите на корема му към издутината в панталоните му; навежда се за да потърка устни в твърдия му член през плата. Астроф промърморва нещо в неспокойния си сън. Слаба светлина си пробива път през сивкавата мъгла отвън, стелеща се по решетките на прозорците. Валяло е докато са спали. Обикновен, бистър дъжд. Ще е безопасно да излязат на лов тази вечер.

Но дотогава остават няколко часа, а Исани има по-важна задача.

От оскъдната информация, която Роан е събрал досега, ако Дакс и Арден са казвали истината, входът към Хейра е еднопосочен портал, а Филт е единственият град в този свят. Веднъж попаднал тук, няма изход - казаха. Наоколо и отвъд Филт се простира смърт: твърди скали, планини, лед и студени ветрове, духащи в безкрайни равнини; нищо друго освен пустиня на километри и километри, която завършва на брега на безименен океан, огромна шир от черна вода, простираща се от хоризонт до хоризонт. Повечето новодошли затворници намират смъртта си в снега, преди да са стигнали до стените на града. Никой не се интересува дали някой затворник може да опита да избяга, защото никой, бягащ от града, не е бил намерен жив. Наистина няма къде да се отиде. Няма спасение.

Дакс и Арден може да лъжат - но ако не лъжат? Тогава какво?

–Време е за приветствената реч, Роан– казва Дакс без повече увъртане. –Може би си свикнал да смучеш императорски кур, но мога да те уверя, че на Хейра не правим нищо с толкова висока класа. Тук никой не се интересува от жалкото ти съществуване. Ти си затворник. Не си скъпоценен домашен любимец, не си важен, не си нищо. Най-ценните ти активи са дупката и устата ти и за твое добро е по-добре да се научиш да правиш това, което ти се казва, без да вдигаш много шум, и да си благодарен, че не си оставен да измръзнеш навън в снега.

Вътрешностите на Роан изстиват и се разтреперват. Дакс продължава с напълно делови, всичко-е-това-което-е тон.

–Забрави за любимия ни император, нека се задуши в съня си и да умре най-мирно и спокойно. Няма да дойде за теб. Днес и утре принадлежиш на нас - а после на този, който те купи от нас. Най-добре е да си държиш устата затворена, да се подчиняваш и да угаждаш на собственика си. Колкото по-скоро приемеш, че тук нещата стоят така, толкова по-голям шанс имаш да оцелееш. Няма щастлив край. Ако успееш да доживееш достатъчно дълго, за да избледнее хубавият ти външен вид и да те сметнат за твърде стар за забавление на някого, ще прекараш последните си години, вършейки черна работа в мините или ще копаеш гробове край оранжериите, защото никой вече няма да има полза от теб.

–Добре дошъл в Хейра– добавя Арден.