Тъмни истории

Осветлението в ‘Камео’ примигна няколко пъти с началните тонове на (Don’t Fear) The Reaper и притъмня. Клиентите напуснаха масите си за да наобиколят подиума, където класическа тройка – блондинка, брюнетка и червенокоска – събличаха дантелените си рокли, извивайки се в ритъма на музиката.

Джак пресуши уискито си. Времето напредваше, а Тони го чакаше. Остави шепа монети за питието, побутна ги към бармана, поколеба се и отброи няколко банкноти отгоре.

– Червен дим?

Джак стисна устни. – Черен. Половин доза.

Не можеше да си позволи повече. По-голямата част от спестяванията му плати престоя на Тони в една от по-евтините болници в края на Брега, където не задаваха въпроси, нито пък уведомяваха служителите на реда ако пристигнеше пациент с прясна, кървяща рана отстрани на корема и липсващ бъбрек. Останалите пари отидоха за болкоуспокояващи и черен дим. Тони твърдеше, че димът притъпява болката по-успешно от всякакви лекарства.

Барманът кимна и изчезна зад вратата в края на бара.

Брюнетката и блондинката на подиума, вече напълно голи, се бяха сдобили с колани с огромни изкуствени пениси и помагаха на червенокосата да заеме удобна поза между тях. В тълпата наоколо няколко човека сваляха дрехите си и тези на най-близкостоящите. Вляво от Джак мъж на средна възраст в черен костюм и вратовръзка качи момиче – дали имаше осемнадесет? – с къса розова рокля върху барплота и зарови глава между краката ѝ.

Исани отмята одеялото, прокарва показалец по голите гърди на Астроф, надолу по мускулите на корема му към издутината в панталоните му; навежда се за да потърка устни в твърдия му член през плата. Астроф промърморва нещо в неспокойния си сън. Слаба светлина си пробива път през сивкавата мъгла отвън, стелеща се по решетките на прозорците. Валяло е докато са спали. Обикновен, бистър дъжд. Ще е безопасно да излязат на лов тази вечер.

Но дотогава остават няколко часа, а Исани има по-важна задача.

Стоновете на мъртвите отекваха изпод кръстовете, разпръснати през пустинята. Монотонното кап-кап-кап на кръвта, стичаща се от колосалното разпятие в средата на небето, пронизваше мозъка на Роуина със всяка измъчена стъпка.

Облак мутирали трупоядни молци изпърхаха наблизо в падащия здрач. Повей пясъчен прах удари лицето ѝ. Стисна очи.

Извади манерка под опърпаното си наметало и отпи глътка мътна, застояла вода. Напуканите ѝ устни потрепераха.

–Лорд С., правя го за теб, Лорд– прошепна нагоре към дървената фигура. –За да намериш покой.

Първият разрез е специален.

Дългият миг на очакване кара коленете ти да омекват. Тръпката в стомаха при гледката на мъжки китки, приковани към стената, те вади от равновение. Слабата светлина на следобедното слънце озарява златиста кожа под остатъците разкъсани дрипи - кожа, съвършена, гладка, непокътната. Засега.

Докосваш ножа, първо нежно, после увиваш пръсти около дръжката с умерен захват, точният натиск за да го накараш да ти се подчинява.

Ромонът на градските фонтани заглъхна под ехото от ботушите на Егар по калдъръма. Каменните сгради излъчваха остатъците от дневната горещина – но не за дълго: хладината на здрача се разстла като черна мъгла след оттеглящото се слънце и Егар ускори крачка в надпревара с времето.

Денем или нощем, преходът през мъртвите енории на Некрополиса го караше да се оглежда, нащрек за неочаквано присъствие, за прикрит вопъл, стенание на Нежив. Срита случаен камък със сподавен ропот. Проклет да е градът, проклета и работата му, трижди проклет късметът му да се озове в капан, затворен в този забравен от Бог открит гроб за години напред. Стисна сребърния кръст, висящ на верижка около врата му и го вдигна към устните си.

Майлс оставя триона до другите инструменти върху олтара. Зад него Исус се усмихва от цветните витражи на прозорците, огрени от следобедното слънце.

Целува Ема по челото. –Имаш ли нужда от още малко време?

–Не– изхлипва Ема с половин уста, доколкото позволява паралитичния агент в кръвта ѝ. Кожените каиши, привързващи я към масивния дървен кръст, се впиват в предмишниците и началото на бедрата ѝ.

Върви без страх, защото Той отхвърля само онези, чиито намерения са егоистични.

В месинговото небе сред тежките облаци черепът на Лорд Спасител се извисява над Изолис. Кухите му очи я следят отгоре, докато носи новородения си син през изсъхналата, висока до кръста трева към Безкрайния Аквадукт. Под разпадащата се арка в най-близкия вход към моста, от дървени кръстове висят женски трупове в различни етапи на гниене. Вонята на разлагащи се тела обзема ноздрите на Изолис, задушава я.

Изброява няколко жени на ръба на живота, поемащи последния си труден дъх във влажната мъгла. Лицата им са забулени. Засъхнала кръв покрива дланите и глезените им, по-тъмна там, където ръждивите гвоздеи прорязват плътта. Като Изолис, и те носят празнични рокли от черна дантела и коприна, украсени с избродиран кафяв кръст на гърдите. Не разпознава нито една от тях.

Неписано правило: недостигналите пълнолетие стоят в предните редици по време на екзекуция. Зад тях – жените. Зад тях – мъжете. Зад тях – стражите в черните си униформи, готови да стрелят при най-малкия признак на безпокойство, обграждащи тълпата като овчарски кучета които вардят стадото.

Не е екзекуция; тази дума е остаряла, излязла от употреба, название което съм срещал само през последните няколко години когато започнахме да учим история. Спомен от безчовечно, свирепо общество което вече не съществува. Това – тази екзекуция – не е това което ще се случи днес. Правилният термин е изпращане.

Стоя в предната редица.