Дистопия

Майлс оставя триона до другите инструменти върху олтара. Зад него Исус се усмихва от цветните витражи на прозорците, огрени от следобедното слънце.

Целува Ема по челото. –Имаш ли нужда от още малко време?

–Не– изхлипва Ема с половин уста, доколкото позволява паралитичния агент в кръвта ѝ. Кожените каиши, привързващи я към масивния дървен кръст, се впиват в предмишниците и началото на бедрата ѝ.

Неписано правило: недостигналите пълнолетие стоят в предните редици по време на екзекуция. Зад тях – жените. Зад тях – мъжете. Зад тях – стражите в черните си униформи, готови да стрелят при най-малкия признак на безпокойство, обграждащи тълпата като овчарски кучета които вардят стадото.

Не е екзекуция; тази дума е остаряла, излязла от употреба, название което съм срещал само през последните няколко години когато започнахме да учим история. Спомен от безчовечно, свирепо общество което вече не съществува. Това – тази екзекуция – не е това което ще се случи днес. Правилният термин е изпращане.

Стоя в предната редица.